решението накрая.
— Може някой продавач на козе мляко да е почукал на вратата и тя да се е опитала да отмени поръчката.
Стони го изгледа за миг, сякаш размисляше, след което сви рамене.
— Изглежда малко сложно като обяснение, но кой знае? Би могло. — Обърна се и се шмугна през кожената врата.
Грънтъл въздъхна и я последва.
Главната стая минаваше по цялата ширина на къщата: на задната стена имаше няколко алкова — килери и спални килии — и сводест изход по средата, водещ към градинския двор. Няколко пътни сандъка бяха струпани в единия край. В средата имаше кръгло огнище с глинена пещ, която излъчваше зной. Въздухът беше наситен с миризмата на печащ се хляб.
Керули седеше кръстосал крака на покрития с плочки под вляво от огнището, свел глава. Голото му теме лъщеше, покрито с капчици пот.
Стони пристъпи тихо и коленичи.
— Господарю?
Жрецът вдигна глава и кръглото му лице се сбръчка в усмивка.
— Почистих плочите — промълви той. — Сега те почиват в мир. Душите им се преселиха в хубавия свят на сънищата. Чувам смеха на дечицата.
— Вашият бог е милостив — промълви Стони.
Грънтъл завъртя очи с досада и отиде при пъновете.
— Благодаря, че ми спасихте живота, Керули. Съжалявам, че се държах толкова глупаво. Запасите ви с храна, изглежда, са се опазили. Това е добре. Е, аз ще си тръгвам вече…
— Един момент, моля, капитане.
Грънтъл се обърна.
— Имам нещо за вашия приятел Бюк — каза жрецът. — Малка… помощ… за начинанията му.
— О? — Грънтъл се постара да избегне питащия поглед на Стони.
— Там, в онзи втори сандък, да, малкия, с железния обков. Да, отворете го. Виждате ли? Върху топа сива плъст.
— Глинената птичка?
— Да. Моля, предайте му да я стрие на прах, после да я размеси в охладена вода, но след като водата е вряла поне сто мига. След като я смеси, трябва да я изпие — цялата.
— Да пие кална вода?
— Глината ще облекчи болките му в стомаха. Има и други ползи, които сам ще открие, като му дойде времето.
Грънтъл се поколеба.
— Но той не е доверчив, Керули.
— Предайте му, че иначе онова, което преследва, ще му избяга. Лесно. Предайте му, че за да постигне каквото желае, трябва да приеме съюзници. И за двама ви се отнася. Споделям тревогите ви по този въпрос. Нови съюзници ще го потърсят, с времето.
— Добре — отвърна Грънтъл, сви рамене, взе малката глинена птичка и я пъхна в кесията на колана си.
— За какво си говорите? — попита кротко Стони.
При този нежен тон Грънтъл се напрегна, защото той обикновено предвещаваше взрив, но Керули само се усмихна още по-широко.
— Личен въпрос, скъпа Стони. Значи, имам указания за теб — моля, бъди търпелива. Капитан Грънтъл, между нас вече няма пропасти. Вървете си с мир.
— Добре. Благодаря — добави той дрезгаво. — Е, аз тръгвам.
— Ще поговорим по-късно, Грънтъл — каза Стони. — Нали?
„Първо ще трябва да ме намериш.“
— Разбира се.
След няколко мига вече стоеше навън и се чувстваше странно потиснат, не от друго, а от доброто, великодушно държане на стареца. Постоя малко, без да помръдне, загледан в забързалите се минувачи. „Като мравки в разровен мравуняк. А следващото му разравяне ще е смъртоносно…“
Стони изчака, докато Грънтъл излезе, и се обърна към Керули.
— Казахте, че имате указания за мен?
— Нашия приятел капитана го чака труден път.
Стони се намръщи.
— Грънтъл не тръгва по трудни пътища. Надуши ли ги, веднага свива обратно.
— Понякога човек няма избор.
— И какво се очаква да направя по въпроса?
— Неговият час наближава. Скоро. Моля те само да стоиш край него.
Тя се навъси още повече.
— Зависи от него. Има таланта да се измъква.
Керули й обърна гръб и зарови в пещта.
— Според мен — измърмори той — този талант може скоро да го провали.
Светлината на факлите и смътните слънчеви лъчи обливаха редицата лодки-еднодръвки и увитите в тях трупове. Цялата яма вече беше открита: заемаше по-голямата част от пода на залата — гранитният стълб с огромния кварцит на върха се издигаше самотен в самия център — струпаните една до друга лодки приличаха на жътва на древен ураган.
Хетан стоеше коленичила и свела глава пред първата. От доста време не беше помръднала.
Итковиан беше слязъл да разгледа реликвите отблизо и сега обикаляше предпазливо между отломките, а Кафал пристъпваше мълчаливо след него. Вниманието на Щит-наковалня бе привлечено от резбите и изваянията на носовете: макар двете групи да изглеждаха идентични, имаше някаква последователност в изобразените сцени — сцени на морски битки. Баргастите ясно се открояваха в дългите си ниски еднодръвки; сражаваха се с ясно различими противници — високи, с ъгловати лица и големи дръпнати очи, в кораби с високи бордове.
Когато се наведе да огледа едно от изображенията, Кафал промърмори зад него:
— Т’истен’ър.
Итковиан го погледна през рамо.
— Моля?
— Враговете на нашите духове основатели. Т’истен’ър, Сивокожите. Демони от най-старите приказки, които събирали глави, но запазвали жертвите си живи… главите оставали будни и нащрек, труповете работели неуморно. Демони, които обитавали сенките. Духовете основатели се сражавали с тях в Сините пустини… — Замълча, свъсил вежди, после продължи: — Сините пустини. Представа нямахме какво означава това място. Шаманите ни вярваха, че е селението, където сме родени. Но сега… били са моретата, океаните.
— Наистина рожденото място на баргастите значи.
— Да. Духовете основатели са изтласкали Т’истен’ър от Сините пустини, изтласкали са демоните в долния им свят, в Леса на сенките — земя, за която разправят, че се намира на югоизток.
— Друг континент може би.
— Може би.
— Сега ти откриваш истината, скрита зад най-древните ви легенди, Кафал. В родината ми Елингарт, далече на юг оттук, има сказания за някакъв далечен континент, в същата посока, за която спомена. Земя с гигантски борове, секвои и смърч — непрекъснат лес. Той тъне в сенки и го обитават смъртно опасни привидения.
— Като Щит-наковалня — продължи след малко Итковиан, след като отново огледа дърворезбите, — съм толкова воин, колкото и учен. Т’истен’ър… събужда у мен странно ехо. Тайст Андий, Обитателите на Мрака. И по-рядко споменаваните, при това само с шепот, от който настръхваш — техните родственици Тайст Едур.
