Сивокожи. Вярва се, че видът им е изчезнал — и толкова по-добре, защото това име внушава ужас. Т’истен’ър, първата глотална пауза означава минало време, нали? Тлан, а сега Т’лан — езикът ви е сроден с този на Имасс. Близки сте. Я ми кажи, разбираш ли морантски?
Кафал изпръхтя.
— Морантите говорят езика на нашите шамани — свещената реч, езика, избуял от ямата на мрака, откъдето за първи път се е появила всяка мисъл и дума. Морантите твърдят, че са роднини с баргастите — наричат ни „Пропадналия род“. Но пропадналите са те, не ние. Те, които са намерили сумрачен лес, в който да живеят. Те, които приеха магиите на Т’истен’ър. Те, които много отдавна сключиха мир с демоните, размениха си тайни с тях, преди да се оттеглят в планинските си крепости и да се скрият завинаги зад маските си на насекоми. Не ме питай никога вече за морантите, вълко. Те са пропаднали и непокаяни. Никога.
— Добре, Кафал. — Итковиан бавно се изправи. — Но миналото отказва да бъде погребано — както се вижда тук. Миналото крие тревожни истини също така, неприятни истини, както и истини, носещи радост. Започне ли веднъж усилието по разбулването им… връщане няма.
— Стигнал съм до този извод — изръмжа баргасткият воин. — Както ни предупреди баща ни: в успеха ще намерим семената на отчаянието.
— Бих искал да се запозная с Хъмбръл Тор някой ден — промърмори Итковиан.
— Баща ми може да скърши гърдите на човек в прегръдката си. Може да върти два криви меча в двете си ръце и да посече десетима воини за няколко мига. Но това, към което клановете изпитват най-голямо страхопочитание у своя боен главатар, е неговият разум. От десетте му деца Хетан най-много прилича на него по ум.
— Създава впечатление за безцеремонна откровеност.
Кафал изсумтя.
— Също като баща ни. Но те предупреждавам, Щит-наковалня, тя е снишила копието си към теб и се е прицелила. Няма да се измъкнеш. Ще легне с теб въпреки всичките ти клетви и след това ще й принадлежиш.
— Грешиш, Кафал.
Баргастът само се озъби и не отговори нищо.
„И ти притежаваш ума на баща си, Кафал — как ловко ме отклони от древните тайни на баргастите с поредната дръзка атака срещу честта ми.“
На десетина крачки зад тях Хетан се изправи и се обърна към жреците и жриците, подредени около дупката в пода.
— Можете да върнете каменните плочи. Преместването на останките на духовете основатели ще трябва да почака…
— Докога? — изсумтя Рат-Сенкотрон. — Докато панионците опустошат града? Защо не повикате баща си и не го накарате да доведе клановете на Баргаст? Накарайте го да премахне обсадата и тогава вие и вашият народ ще можете да си откарате тези кости в мир и с нашата благословия!
— Не. Водете войната си сами.
— Панионците ще ви погълнат, след като приключат с нас! — изрева Рат-Сенкотрон. — Вие сте глупци! И вие, и баща ви! И клановете ви! Всички сте глупци!
— Паника ли е това, което виждам на лицето на твоя бог? — ухили се Хетан.
Жрецът се изгърби и изръмжа:
— Сенкотрон никога не изпада в паника.
— Значи трябва да е смъртният зад фасадата — заключи Хетан с триумфална усмивка.
Рат-Сенкотрон изсъска, обърна се разгневен и сандалите му заплющяха през залата.
Хетан се изкатери от ямата.
— Приключих тук, Кафал! Връщаме се в казармата.
Брукалаян се пресегна да помогне на Итковиан да се качи и щом Щит-наковалня се изправи, го придърпа към себе си.
— Придружете ги тия двамата. Намислили са нещо с преместването на…
— Сигурно — прекъсна го Итковиан. — Но честно казано, не виждам как.
— Тогава го обмислете — заповяда Брукалаян.
— Добре.
— С всякакви възможни средства, Щит-наковалня.
Итковиан се вгледа в тъмните му очи.
— Сър, но клетвите ми…
— Аз съм Смъртният меч на Финир. Това искане да се разбере какво кроят идва не от мен, а от Бивнестия. Щит-наковалня, това настояване е породено от страх. Нашият бог е изпълнен със страх. Разбирате ли?
— Не — отсече Итковиан. — Не разбирам. Но чух заповедта ви. Така да бъде.
Брукалаян пусна ръката на Щит-наковалня и се извърна към Карнадас, който стоеше до тях пребледнял и смълчан.
— Свържи се с Бързия Бен, на всяка цена…
— Не съм сигурен дали ще мога — отвърна дестраянтът, — но ще се опитам, сър.
— Тази обсада — изръмжа Брукалаян, със замъглени от някакво видение очи — е кърваво цвете и до края на този ден то ще се разгърне пред нас. И щом стиснем стръка му, ще открием тръните му…
Един жрец приближи към тях и тримата се обърнаха. Под пъстрата тигрова маска се виждаха спокойни, малко сънени очи.
— Господа — каза мъжът. — Очаква ни битка.
— Виж ти — отвърна кисело Брукалаян. — Не знаехме.
— Нашите богове на войната ще се озоват в жестоката й гмеж. Глиганът. Тигърът. Един асцендент е в опасност и един дух е на път да се пробуди и възвиси до божественост. Не се ли чудите, господа, чия е тази война всъщност? Кой е този, който би дръзнал да кръстоса оръжие с нашите богове? Но има и нещо още по-любопитно във всичко това — чие лице се крие зад това неизбежно възнесение на Трейк? Каква всъщност би могла да се окаже цената на това да имаме двама богове на войната? Двама Господари на лятото?
— Титлата не е изключителна, сър — каза дестраянтът. — Никога не сме оспорвали правото на Трейк над нея.
— Не успяхте да скриете тревогата си от думите ми, Карнадас, но ще подмина това. Един последен въпрос обаче. Чудя се, кога най-сетне ще свалите Рат-Финир, което е в правото ви като дестраянт на Финир — титла, която никой не е притежавал по право от хиляда години… освен вас, разбира се, и между другото, защо Финир сметна за нужно да съживи най-висшия пост точно сега? — Помълча и сви рамене. — Е, добре. Все едно. Рат-Финир не е ваш съюзник, нито на вашия бог — трябва да знаете това. Той усеща заплахата, която представлявате за него, и ще направи всичко, което е по силите му, за да съкруши вас и целия ви отряд. Ако ви потрябва помощ, потърсете ме.
— Но ето, че твърдиш, че богът ти и ти самият сте наши съперници, Рат-Трейк — изръмжа Брукалаян.
Маската се разтвори в дивашка усмивка.
— В момента само изглежда така, Смъртни мечо. Засега се сбогувам с вас. Сбогом, приятели.
Тримата Сиви мечове гледаха мълчаливо Рат-жреца, докато той напускаше залата. След това Брукалаян тръсна глава.
— Хайде, тръгвай, Щит-наковалня. Дестраянт, трябва да поговорим още малко с теб…
Потресен, Итковиан се обърна и тръгна след двамата баргастки воини.
„Земята се размести под краката ни. Разтърсена. В неравновесие. Скоро ще пусне кръв. И гибелта ни дебне от всички страни. Ти, с Бивните, спаси ни от тази несигурност. Моля те. Сега не е моментът.“
11.
