— Да, но засега ще те яхам.
„Ще ме яха? По-скоро ще ме спука от бой, като я гледам. Ох, добре…“
— Кой мъж би отказал на такова елегантно предложение?
Хетан взе одеялото си и се изправи.
— Идвай с мен, и бързо.
— Уви — отвърна Грънтъл и се надигна, — никога не бързам, както ще се увериш.
— Утре вечер ще яхам приятеля ти.
— Ти вече го правиш, мила. В мечтите си.
Тя му кимна сериозно.
— Има големи ръце.
— Е, да.
— Ти също.
— Мислех, че си се забързала, Хетан.
— Да. Да вървим.
Баргастката верига се спускаше откъм север — от далечните планински ридове до обрулени изгърбени хълмове. Много от тях бяха свети места — по билата им се виждаха обърнати с коренищата нагоре дървета: баргастки обичай да се държат духовете оковани — или така поне го обясни Хетан, докато крачеше до Грънтъл, който водеше коня си за юздите. А капитанът, макар да не хранеше особен интерес към религиозните неща, все пак прояви известно любопитство защо баргастите трябва да обръщат дърветата по хълмовете наопаки.
— Смъртните души са свирепи — заобяснява тя, като плюеше от време на време на земята да подсили думите си. — Много от тях трябва да се държат на място, за да не бродят и да вършат злини. Та затуй смъкваме дърветата от север. Шаманите всичат магия в дънерите им. Така погребаният остава прикован под дървото. Привличат се и духове, като пазители, а покрай черния кръг се поставят и други капани. Все пак понякога душите се измъкват и могат да скитат по земята. Онези, които се връщат при клановете си, бързо биват унищожавани, тъй че са се научили да стоят настрана — тук, из низините. Понякога такъв стикснер остава верен на смъртните си сродници и праща, сънища на шаманите ни, да ни каже за опасността.
— Стикснер, викаш. Какво е това?
— Може да се случи и сам да го видиш — сви рамене тя.
— И едно от тези плашила е пратило сънищата за демоните?
— Да, но и други духове също. Това, че толкова много искат да се доберат до нас…
„Потвърждава достоверността на заплахата. Да, разбирам.“ Той огледа пустата равнина пред тях, зачуден какво ли ги чака там.
Стони яздеше на петдесетина крачки напред. В момента Грънтъл не можеше да я види, защото пътят завиваше покрай осеян със скали хълм и се скриваше от погледа му на трийсетина крачки напред. Имаше отчайващия навик да пренебрегва заповедите му — беше настоял да стои непрекъснато в полезрението им. Двамата братя баргасти бяха поели фланговете, от двете страни на впряга и на разстояние, което се променяше според характера на местността. Кафал беше поел вътрешната страна на завоя и в момента подтичваше по склона на каменистия хълм. Неток крачеше покрай песъчливия речен бряг, обкръжен от облак хапливи мушици, който сякаш ставаше все по-голям и гъст с всяка негова крачка. Грънтъл подозираше, че насекомите са доста разстроени от отчайващо дебелия и миризлив пласт от мазила, с които баргастите покриваха телата си — привлечени от топлото тяло, но без да могат да му налетят.
Същите тези мазила се бяха оказали доста сериозно предизвикателство и за самия него през изминалата нощ, но все пак се беше справил донякъде, доказателство за което бяха внушителното количество отоци, драскотини и ухапвания. Хетан се беше оказала… енергична…
Кафал извика и в същия миг се появи Стони. Лекият галоп, с който се приближи, поотпусна донякъде нервите на капитана, макар де беше ясно, че и тя, както и баргастът на хълма, са забелязали нещо напред. Погледна към склона и видя, че Кафал се е присвил и е вперил поглед към нещо напред по пътя — но не беше извадил оръжията си.
Стони дръпна юздите, лицето й беше изопнато.
— Впрягът на Бочълайн. Пострадал е. Имало е някакъв бой. Гадно.
— Хората?
— Никой. Само воловете, съвсем кротки. И трупове няма.
Хетан се обърна към брат си горе на хълма и погледите им се срещнаха. Тя му направи няколко жеста и Кафал вдигна копието, закрачи напред и се скри от очите им.
— Добре — въздъхна Грънтъл. — Вади оръжията. Да идем да видим.
— Искаш ли да те прикривам? — попита Харло от капрата.
— Не.
Заобиколиха хълма и пътят напред отново се откри, земята от двете страни се изравни. Четиридесет крачки по-нататък огромното возило на Бочълайн и Корбал Броуч се беше катурнало на една страна, задната ос се беше откъснала. Четирите вола кротко пасяха на няколко крачки встрани. От обърнатото возило се изпъваха ивици обгоряла земя, въздухът вонеше на магия. Малко по-нататък се виждаше изригнала ниска могила, обърнатото дърво, което бе побирала, беше паднало и разцепено, като поразено от мълния. От зейналата яма на мястото на доскорошната гробна камера все още струеше дим. Кафал вече пристъпваше предпазливо натам, лявата му ръка правеше отблъскващи жестове, дясната държеше готово за хвърляне копие.
Неток притича откъм речния бряг, стиснал брадвата си, и спря до сестра си.
— Нещо се е изтръгнало тука — изръмжа той и малките му очи зашариха неспокойно.
— И още е наблизо — кимна Хетан. — Прикрий брат си.
Неток затича напред, а Грънтъл се приближи до нея.
— Тази могила… искаш да кажеш, че някой дух или призрак се е измъкнал на свобода.
— Да.
Баргастката извади от ножницата един от кривите си мечове и бавно закрачи към впряга; капитанът тръгна след нея. Стони подкара назад и застана до каляската на Керули.
Огромна дупка беше пробила горната страна на преобърнатата каляска, разядените й ръбове напомняха за удари от меч, само че много по-голям от всички мечове, които Грънтъл бе виждал. Той се изкатери, за да надникне вътре, със свито от страх сърце от мисълта какво ли ще открие.
Беше празно — никакви трупове. Обшитите с кожа стени бяха натрошени, изящната походна мебелировка — разхвърляна. Двата грамадни пътни сандъка, прикрепени доскоро за подовите дъски, бяха изтръгнати. Капаците им бяха отворени, а съдържанието — изсипано.
— Гуглата да ни вземе — прошепна капитанът с внезапно пресъхнала уста.
Един от сандъците съдържаше тънки и гладки плочки — вече потрошени, — по които имаше грижливо всечени странни символи, но това, от което Грънтъл едва не се задави, беше съдържанието на другия сандък. Купчина лъснали от кръв… органи. Черни и бели дробове, сърца, всичко съединено така, че да оформя нещо, чиято познатост го правеше да изглежда още по-ужасяващо. Приживе — а той усещаше, че трябва да е било живо доскоро — формата му щеше да наподобява човек, макар и висок само две педи, ако се изправи на месестите си, приличащи на бобови шушулки издатъци. Мъртвото вече същество беше безоко и доколкото можеше да види Грънтъл в сумрака вътре — беше лишено от всичко, което можеше да се уподоби на мозък. От него продължаваше да струи рядка водниста кръв.
„Некромантика, но не от демонския вид. Изкуствата на онези, които дълбаят в тленността, във възкресението и надмогването на смъртта. Тези органи… взети са от живи хора. Хора, убити от безумец. Проклет да си, Бюк, защо трябваше да се забъркваш с тези кучи синове?“
— Вътре ли са? — попита отдолу Хетан.
Той се обърна и поклати глава.
— Само останки.
— Погледни по пътя, Грънтъл! Идват хора.
Бяха четирима. Двама в черно и с кожени наметала, един нисък и кривокрак, последният — висок и слаб. „Без загуби значи. Въпреки че ги е ударило нещо много гадно.“
