отношение? А всечените прегради, а стикснерите? Приемете го за продължение на тази необходимост…
Хетан се изплю и изсумтя ядосано.
— Добре. Както кажете. Необходимост. Добре.
Грънтъл се върна при Бочълайн и другите трима. Двамата магьосници се бяха навели над счупената ос — от нея лъхаше на стопено желязо.
— Ремонтът няма да отнеме много време, капитане — промърмори Бочълайн.
— Добре. Казахте, че три от онези същества са някъде тук… колко далече?
— Малкият ни приятел шаман ги държи под око. По-малко от левга, и ви уверявам, че могат — ако поискат — да покрият разстоянието за не повече от няколкостотин мига. Няма да имаме много време, но вярвам, че ще стигне да спретнем защита.
— А вие защо пътувате за Капустан?
Магьосникът го изгледа, вдигнал вежда.
— Без особена причина. По характер сме си пътешественици. Щом пристигнахме на брега на този континент, отправихме взор на изток. Капустан е най-далечната точка на изток, нали?
— Почти, предполагам. Сушата се вклинява още на югоизток, отвъд Елингарт, но тамошните кралства и градове-държави не са нищо повече от пиратски и разбойнически бази. Освен това за да стигнете там, ще трябва да прекосите Панион Домин.
— А доколкото разбирам, би било трудно.
— Изобщо няма да стигнете.
Бочълайн се усмихна и отново се наведе над оста.
Грънтъл вдигна глава и най-сетне срещна погледа на Бюк. Кимна му леко и той го последва, макар и с неохота, на няколко крачки встрани.
— Много си загазил, приятел — тихо каза капитанът.
Бюк се намръщи. Не каза нищо, но очите му говореха достатъчно ясно.
— Стигнем ли до Капустан, взимай си парите и изчезвай. Знам, Бюк, прав беше с подозренията си — видях какво имаше в каляската. Видях. Ако опиташ нещо, това, че ще те убият, ще е най-малкото. Разбираш ли? Най-малкото.
Бюк се усмихна кисело и примижа.
— Мислиш, че ще стигнем чак там, а, Грънтъл? Е, имам изненада за теб — няма да доживеем и до следващата заран. — Очите му се спряха на капитана. — Не би повярвал какво развихриха господарите ми — такава кошмарна менажерия от „слуги“, пазачи, демоноубийци — а и собствената им мощ! Гуглата да ни вземе! И въпреки всичко едва успяхме да отблъснем едно от онези чудовища, а когато дойдоха и другите две, ние станахме отстъпващите. От менажерията им останаха само димящи късове, пръснати на левги из равнината. Грънтъл, видях демони насечени на късчета. Да, тия двамата изглеждат невъзмутими, но повярвай ми, това няма никакво значение. Никакво. — Понижи глас още повече. — Те са безумци, Грънтъл. Пълни безумци, хладнокръвни и с очи като на гущери. А горкият Манси е с тях вече повече от три години — историите, които ми разказа… — Мъжът потръпна.
— Манси? А, Емансипор Рийзи. Между другото, котката му къде е?
Бюк се изсмя горчиво.
— Избяга — също като всичките ни коне, — а имахме цяла дузина коне, след като ни нападнаха ония глупави разбойници. Избяга, след като успях да изтръгна ноктите й от гърба на Манси, където скочи, когато се отприщиха всички лабиринти.
След като ремонтът приключи и впрягът беше изправен, пътуването продължи. Оставаха им около две левги на дневна светлина. Стони отново пое напред, Кафал и Неток заеха местата си на фланговете. Емансипор подкара големия впряг с двамата заклинатели вътре.
Бюк и Грънтъл тръгнаха на няколко крачки пред каретата на Керули. Мълчаха. Накрая капитанът въздъхна тежко и погледна накриво приятеля си.
— В името на всички свети неща в този свят, има хора, които не искат да умреш, Бюк. Виждат как се гризеш отвътре и са толкова загрижени, че ги боли…
— Гузната съвест е остро оръжие, Грънтъл, или поне беше — дълго време. Но не ме реже вече. Ако наистина толкова те е грижа, по-добре си преглътни болката. Аз вече пет пари не давам.
— Стони…
— Заслужава повече от това да се забърква с мен. Все едно, не искам да бъда спасяван. Кажи й го.
— Ти й го кажи сам, и когато те цапардоса с юмрук в лицето, си спомни, че съм те предупредил, тук и сега. Кажи й го — аз няма да ставам куриер на самосъжалението ти.
— Остави ме, Грънтъл. Лошо ще те ударя, преди да си използвал тия саби по мен.
— О, колко мило — да накараш един от малкото останали ти приятели да те убие. Май съм сбъркал — не е самосъжаление, нали? Ти не си обсебен от трагичната гибел на семейството ти, обсебен си от себе си, Бюк. Чувството ти за вина е един безкрайно надигащ се прилив, а това твое его е вълнолом и ти само трупаш отгоре тухла след тухла. Стената става все по-висока и по-висока и ти гледаш на света от стръмната си вис — с проклета от Гуглата усмивка.
Бюк беше пребледнял и трепереше.
— Ако го виждаш така — изхриптя той, — защо ме наричаш приятел тогава?
„Беру ми е свидетел, и аз започвам да се чудя.“ Грънтъл вдиша дълбоко и успя да потисне гнева си. Донякъде.
— Познаваме се от много време. Никога не сме кръстосвали оръжия. — „А ти имаше навик да пиеш дни наред, навик, от който се отърва… но аз не съм. За да го направиш, беше нужна смъртта на всички, които обичаше, и ме ужасява мисълта, че и за мен ще е нужно същото… Слава на Гуглата, че тя се омъжи за оня дебел търговец.“
— Това не е довод, Грънтъл.
„Щото сме от един сой, копеле такова — зарежи го това твое его и ще го разбереш.“ Но си замълча.
— Слънцето почти залезе — отбеляза след малко Бюк. — Ще ни нападнат по тъмно.
— Как се защитаваш срещу тях?
— Никак. Не може. Все едно да дялаш по дърво от това, което видях. И са бързи. Богове, колко са бързи! Смятай, че всички сме мъртви, Грънтъл. На Бочълайн и Корбал Броуч не им остана много — видя ли ги колко се изпотиха, докато оправят каляската? Пресъхнали са тия двамата.
— Керули също е маг — отвърна Грънтъл. — Може би жрец, по-скоро.
— Е, дано неговият бог ни помага.
„А какъв е шансът за това?“
Щом хоризонтът зад тях се окъпа в пурпур, спряха на бивак.
Някакво униние се възцари край огъня, докато самоназначилия се за готвач Харло приготвяше храната. Керули и двамата магьосници не слязоха от возилата си, за да поседят с малката група.
Около пламъците кръжаха пеперуди. Грънтъл отпи глътка греяно вино и загледа с горчива насмешка слепия им самоубийствен танц.
Тъмнината се сгъсти и светлината на звездния рояк се изостри. Щом вечерята свърши, Хетан се надигна и каза:
— Харло, хайде с мен. Бързо.
— Мадам?
Стреснат, Грънтъл се задави с виното. Закашля и Стони го затупа по гърба. Доста време мина, докато се оправи. Обърна се и насълзен се ухили на Харло.
— Чу какво ти каза дамата.
Приятелят му се опули.
Хетан пристъпи нетърпеливо, хвана Харло под мишницата, дръпна го да стане и го помъкна в тъмното.
Стони се намръщи.
— Това пък какво беше?
Никой от мъжете не обели дума.
