— Но погледни я — отвърна му тя. — Никакво прераждане не е имало. Само си губим времето тук, Перла. Може би Фелисин просто се е спряла тук, натъкнала се е на всичко това, преди да продължи по пътя си.
— Нарочно се правиш на глупава, скъпа — промърмори той и я разочарова, че не се хвана на въдицата.
— Нима?
Усмивката му я подразни още повече.
— Лостара, съвсем права си в това, че от този труп не би могло да се прероди нищо. От което следва единственото възможно заключение. Ша’ик, която си е жива и здрава в сърцето на Рараку, не е същата Ша’ик. Въпросните двама телохранители са й намерили… заместничка. Натрапница. Някоя, която са могли да наместят добре в ролята — гъвкавостта на пророчествата, за която спомена преди малко, им е послужила добре. Преродена. Много добре, и по-млада външно, нали? В края на краищата една старица не би могла да поведе армия в нова война. Освен това за една старица би било доста трудно да убеди когото и да било, че се е преродила.
— Перла.
— Какво?
— Отхвърлям възможността… Да, знам какво си мислиш. Но това е невъзможно.
— Защо? Нищо друго не пасва толкова…
— Не ми пука колко добре пасва! Това ли само сме всички ние, смъртните? Жертви на извратена ирония, предизвикващи насмешливия грак на безумни богове?
— Грак на врани, грак на богове — образът ми харесва, мила. Колкото до извратената ирония — по- скоро изтънчена ирония. Не допускаш ли, че Фелисин би се вкопчила в такава възможност да се окаже прекият инструмент за отмъщение срещу сестра си? Срещу империята, която я изпрати на каторга? Съдбата може да ти се предложи сама, но все пак всяка възможност трябва да се прегърне — съзнателно и жадно. Съвпаденията във всичко това не са били толкова въпрос на случайност — по-скоро навременно съчетание на желания и нужди.
— Трябва да се върнем при адюнктата — заяви Лостара.
— Уви, Вихърът е между нас и нея. В тази сфера на сила не мога да използвам лабиринти, за да ускоря пътуването ни. А твърде много време ще загубим, ако я заобиколим. Не се бой, ще успеем да стигнем навреме до Тавори с ужасното си разкритие. Но ще трябва да минем през Вихъра, през самата Рараку. При това — кротичко, внимателно. Ако ни разкрият, ще е фатално.
— Доволен си от това, нали?
Очите му се разшириха — изражение, което твърде много бе започнало да й допада, осъзна тя с раздразнение.
— Не е честно, скъпа моя Лостара Юил. Доволен съм, че загадката бе разгадана, че задачата ни да разберем каква съдба е сполетяла Фелисин е изпълнена. Доколкото можем да съдим дотук, разбира се.
— А намерението ти да издириш водача на Ястребовия нокът?
— О, мисля, че и в тази област скоро ще получа удовлетворение. Всъщност нещата започват да се съчетават чудесно.
— Видя ли? Знаех си, че си доволен!
Той разпери ръце.
— Е какво сега, да изтерзая плътта си със самобичуване ли искаш? — Тя вдигна вежда, при което очите му подозрително се присвиха за миг, след което той продължи: — С тази мисия почти приключихме, момичето ми. И много скоро ще можем двамата да си седнем в някоя прохладна шатричка, с бокалите изстудено вино в ръце, и блажено да си разсъждаваме над безбройните открития, които сме направили.
— Търпение нямам — сухо измърмори тя и скръсти ръце.
Той се извърна към Вихъра. Бесният ураган стигаше до небесата, въртеше с грохот нагоре безкраен порой от прах.
— Разбира се, най-напред ще трябва да преодолеем защитите на богинята, незабелязано. Твоята кръв е Пардю, на теб тя няма да обърне внимание. Аз, от друга страна, съм четвърт Тайст Андий…
Лостара се сепна.
— Нима?
Изненадан, той я погледна през рамо.
— Не знаеше ли? Майка ми е от Дрейф Авалий, белокоса красавица — така поне са ми разправяли, защото нямам преки спомени, оставили са ме с баща ми веднага щом са ме отбили.
Въображението й оформи картинка с Перла, сучещ от майчина гръд, и я досмеша.
— Значи си се родило живичко?
И се усмихна на обиденото му мълчание.
Поеха надолу към падината. Свирепата буря на Вихъра ревеше несекващо, издигаше се като безкрайна кула пред тях. Свечеряваше се. Храната им бе привършила, но запасите им вода бяха предостатъчно, след като ги попълниха от извора близо до рухналия храм. Ботушите на Лостара се бяха пробили, а мокасините на Перла вече приличаха на дрипи. Шевовете на дрехите им се бяха раздрали под неумолимия зной на слънцето. Кожата се беше напукала, желязото бе ръждясало след мъчителния им преход през лабиринта Тирлан.
Чувстваше се изтощена и съсухрена. Знаеше, че изглежда поне с десет години по-стара. Поредната причина да изпитва ту гняв, ту отчаяние, щом погледнеше здравото, гладко лице на Перла и странно дръпнатите му очи, толкова светли и бистри. Толкова леко стъпваше, че й се искаше да го удари по главата.
— Как смяташ да избегнеш вниманието на Вихъра, Перла? — попита тя, докато приближаваха пясъчния вал.
Той сви рамене.
— Имам си план. Може да подейства, може и да не подейства.
— Като повечето ти планове. Кажи ми тогава каква рискована роля си предвидил за мен?
— Рашан, Тир и Мийнас — отвърна той. — Вечната война. Този фрагмент от лабиринт пред нас не е напълно разбран от самата богиня. Нищо изненадващо — едва ли е била нещо повече от леко полъхващо духче. Аз обаче го разбирам… във всеки случай по-добре от нея.
— Можеш ли поне веднъж да отговориш точно? „Боли ли те?“ — „О, лабиринтите Мокра, Рашан и Омтоуз Феллак, от които идват всички болежки под коляното…“
— Е, добре. Добре. Смятам да се крия в сянката ти.
— Хм, вече съм свикнала с това, Перла. Но съм длъжна да отбележа, че тази Стена на Вихъра скрива напълно светлината на залеза.
— Вярно, но тя все пак съществува. Просто ще трябва да стъпвам внимателно. Стига, разбира се, да не правиш никакви резки, неочаквани движения.
— Такава мисъл още не ми е хрумвала в компанията ти, Перла.
— А, това е добре. Аз обаче, от своя страна, се чувствам длъжен да изтъкна, че непрекъснато се мъчиш да разпалваш известно напрежение между двама ни. Твърде, ъъъ, непрофесионално. Странното е, че като че ли това се усилва с всяка обида, която ми нанасяш. Странна форма на флирт…
— Флирт? Проклет глупак! Много по-щастлива ще съм да видя как оная проклета богиня ще те напердаши хубаво, поне заради удовлетворението, което ще получа…
— Точно за това говорех, скъпа.
— Нима? Сигурно ако те заливах с вряло масло, щеше да ми кажеш — между писъците — да не ти хапя… — Млъкна и зъбите й скръцнаха.
Перла благоразумно си замълча.
„Да, ще го фрасна.“
— Искам да те убия, Перла.
— Знам.
— Но засега ще се задоволя с това, че ще си в сянката ми.
— Благодаря. А сега просто продължи напред, лекичко и ситно. Право през стената от пясък. А, и не
