— Тук съм.
Гласовете им екнеха. Около тях имаше стени и таван — лодката се беше озовала в някакво помещение.
— Дотук с тайното ни пристигане — измърмори младият дару и зарови за торбата си между парчетиите. — Имам фенер. Изчакай.
— Никъде не бързам — отвърна му тя някъде откъм кърмата.
Думите й го смразиха, толкова отчаяно прозвучаха. Ръцете му напипаха торбата. Той зарови вътре и извади първо фенера, след него — и торбичката.
Торбичката беше от Даруджистан и в нея имаше кремък и огниво, фитил, прахан, сухо лико и продължително горящо пихтиесто късче, извличано от градските алхимици от пълните с природен газ скални кухини под града. Искрите светнаха три пъти, преди праханта да прихване. След нея пламна сухото лико, после Кътър топна фитила в пихтиестото парче и го подпали. Накрая прехвърли пламъка във фенера.
Светлината разкри разбитите останки на лодката, грубо одялани каменни стени и висок таван. Апсалар все още седеше на кърмата, смътно осветена от фенера. Приличаше по-скоро на привидение, отколкото на същество от плът и кръв.
— Виждам врата ей там — рече тя.
Той се обърна и вдигна фенера.
— Така. Поне не сме попаднали в гробница. По-скоро ми прилича на нещо като склад.
— Надушвам прах… и пясък.
Той кимна замислено, после се навъси, обзет от внезапно подозрение, и процеди през зъби:
— Дай да огледаме.
Вдигна торбата си и лъка. И замръзна, щом чу цвърченето откъм зейналата врата. Видя десетки очи, лъснали с отразената светлина от фенера. Разположени нагъсто, но обграждащи рамката от всички страни, дори отгоре — явно висяха с главите надолу.
— Бок’арала — каза Апсалар. — Върнали сме се в Седемте града.
— Знам — изсумтя ядосано младият дару. — Цяла година се тътрихме из проклетата пустош, за да се върнем там, откъдето тръгнахме.
— Така изглежда. Е, Крокъс, доволен ли си, че стана играчка на бог?
Не виждаше смисъл да отговаря на подобен въпрос. Тръгна към вратата.
Роякът бок’арала се пръсна с писъци и изчезна в тъмния коридор. Кътър спря на прага и погледна през рамо.
— Идваш ли?
Апсалар сви рамене и закрачи към него.
Коридорът се изпъваше прав и равен двайсет крачки напред, после зави надясно, подът премина в рампа, водеща към горното ниво. Нямаше отклонения. Озоваха се в кръгло помещение със зазидани входове, наподобяващи входове на гробници. В една ниша обаче се виждаха стъпала.
А в основата на стълбището стоеше присвита, много позната фигура — зъбите й лъщяха в широка усмивка.
— Искарал Пъст!
— Липсвах ти, момко, а? — Старецът пристъпи напред и килна глава. — Май ще трябва да го утеша… и двамата, току-виж. Мда. Радушни словца, топла прегръдчица, стари приятели, м-да, събрани отново за кауза велика. Колкото и гибелно опасни да са нещата, които се искат от нас в бъдните дни и нощи. Сякаш ми е притрябвала помощ — ничия помощ не му трябва на Искарал Пъст. О, тя, виж, може да се окаже от полза, но едва ли изглежда склонна, нали? Много неща е научило, окаяно е от това милото ми момиче. — Изведнъж се изправи, изпъчил гърди и в същото време изгърбен, и се ухили широко: — Добре сте дошли, приятели!
Кътър тръгна към него.
— Нямам време за твоите номера, невестулко проклета!
— Нямал време? Имаш естествено, скъпи! Толкова неща има да се направят и толкова време за тях! Най-после, а? Да бързаме? Да припкаме? Не и ние! О, не, ние можем да се туткаме! Не е ли чудесно?
— Какво иска Котильон от нас? — попита рязко Кътър. Мъчеше се да отпусне свитите си в юмруци ръце.
— Питаш ме какво иска Котильон от вас? Че аз откъде да знам? — Изведнъж се присви. — А дали ми вярва?
— Не.
— Какво „не“? Ума ли си си загубил, момко? Тук няма да го разбереш! Макар че жена ми би могла — тя все чисти и чисти — така си мисля поне. Макар че отказва да пипа жертвените дарове — малките ми дечица бок’арала ги оставят навсякъде, където мина, разбира се. Започнах да свиквам с миризмата. Та докъде бях стигнал? О, да, прескъпа ми Апсалар — дали да не пофлиртуваме двамцата? Това ако не накара дъртата вещица да се пеняви и да съска! Хи-хи!
— По-скоро бих флиртувала с бок’арал — отвърна тя.
— Бива, бива — не съм ревнив, ще се увериш в това, драга. Все едно, много са, можеш да си избираш. Е, гладни ли сте ми? Жадни? Дано да сте си донесли провизии. Просто продължете нагоре по стъпалата, пък ако ви попита, не сте ме виждали.
И Искарал Пъст изчезна.
Апсалар въздъхна.
— Може пък… жена му да се окаже по-поносима домакиня.
Кътър я изгледа накриво. „Нещо се съмнявам.“
21.
Няма смърт в светлина.
„Мезла, всички до един“, мърмореше Фебрил и куцукаше задъхан по изронения прашен път. Малко неща на този свят можеха вече да го радват. Малазанците. Отпадащото му старческо тяло. Сляпата безумна сила, така брутално проявена в богинята Вихър. Светът според него затъваше в хаос и всичко, което беше нявга — всичко, — бе останало в миналото.
Но миналото не беше мъртво. Беше само заспало. Само грижливото, премерено възкресяване на старите образци можеше да донесе прераждане. Не онова прераждане, което бе извършила Ша’ик — което не беше нищо повече от изхвърлянето на стар, съвсем похабен съсъд заради нов, не толкова разнебитен. Не, прераждането, което си представяше Фебрил, бе много по-дълбоко.
Някога той беше служил на Енкура на Свещения Фалад. Святият град Угарат и многобройните му подчинени градове бяха в разгара на своето Възраждане. В Угарат учеха и процъфтяваха единадесет велики школи. Преоткриваше се отдавна забравено знание. Цветът на една велика цивилизация се беше обърнал към слънцето, започнал бе да се разтваря.
Мезла с техните неумолими легиони бяха унищожили… всичко. Угарат беше паднал под Дасем Ълтър. В училищата бяха нахлули войници и бяха побеснели, когато откриха, че многобройните им богатства и текстове са изчезнали, заедно с техните философи и учители. Енкура беше разбрал добре жаждата на мезла за знание, страстта на императора към чуждите тайни — и Свещеният регент на града нямаше да им даде нищо. Заповядал бе на Фебрил седмица преди идването на малазанските армии да затвори всички училища, да събере стотиците хиляди ръкописи и подвързани томове, древните реликви от Първата империя, както и самите учители и схолари. С декрет на Регента колизеумът на Угарат бе станал център на голям
