водата.
— Небесни крепости… също като Лунния къс ли?
— Да.
— И в летящата крепост на Рейк ти си поел по пътя, довел те дотук. Откри ли нещо, което Тайст Андий, Господарят на Мрака, да не знае?
Озрик изсумтя.
— Само това, което бе под краката му. По Лунния къс имаше следи от повреди, от пробойни. След това — от погром. Все пак някои оцелели, поне достатъчно, за да поемат пътя обратно. Но така и не могли да прехвърлят ледените полета. Знаеш ли, че ледникът, държал в обятията си Лунния къс, е пропътувал с товара си хиляда левги? Хиляда левги, Л’орик, преди двамата с Рейк да се натъкнем на него северно от платото Ледерон?
— Твърдиш, че Лунният къс първоначално е бил една от небесните крепости, които са пристигнали тук?
— Така е. Три дойдоха, откакто съм тук. Нито една не устоя срещу Дерагот.
— Срещу кое?
Озрик се спря и отново изгледа сина си.
— Хрътките на Мрака. Седемте звяра, с които Десимбелакис сключи своя пакт — о, Безименните бяха потресени от този нечестив съюз! Седемте звяра, Л’орик, които дадоха името на Седемте града, макар точно за тази истина да не се е съхранил спомен. Седемте Свети града от наше време не са първоначалните, разбира се. Само числото се е запазило.
Л’орик притвори очи и отпусна глава на влажната каменна стена.
— Дерагот. Какво е станало с тях? Защо са тук, а не там?
— Не знам. Може би има нещо общо с насилственото рухване на Първата империя.
— Този лабиринт кой е?
— Никакъв лабиринт не е, Л’орик. Спомен. Вярвам, че скоро ще свърши, защото се… свива. Ако полетим на север, към края на деня ще видиш пред себе си стена от нищо, от забрава.
— Спомен. Чий спомен?
Озрик сви рамене.
— На Рараку.
— Говориш все едно пустинята е нещо живо, разумно същество.
— А не е ли?
— Твърдиш, че е?
— Не, не твърдя това. Питах тебе — нали току-що дойде оттам?
Л’орик отвори очи и погледна баща си. „Отчайващ човек. Нищо чудно, че Аномандър Рейк е изтървал нервите си.“
— А онези получовеци, дето тичаха с Дерагот?
— Странен обрат, нали? Единственият акт на одомашняване от страна на Дерагот. Повечето учени в своя нагъл видов шовинизъм са убедени, че хората са одомашнили кучетата, но напълно е възможно да е било обратното, поне в началото. Кой с кого е тичал?
— Но тези същества не са хора. Не са дори Имасс.
— Не са, но един ден ще станат. Виждал съм и други, притичват покрай вълчите глутници. Изправената стойка им осигурява по-добра видимост, ценна придобивка, допълваща превъзходството на вълците в слух и обоняние. Съчетанието буди респект, но все пак господарите са вълците. След време това ще се промени… но не и за тези, които служат на Дерагот, подозирам.
— Защо?
— Защото предстои да се случи нещо. Тук, в този затворен спомен. Надявам се само на привилегията да бъда свидетел, преди светът да изчезне съвсем.
— Ти нарече Дерагот Хрътки на Мрака. Да не би да са деца на Майката Тъма?
— Ничии деца не са — изръмжа Озрик и поклати глава. — Намирисват на нещо такова, но всъщност нямам представа. Просто името изглежда подходящо. „Дерагот“, на езика на Тайст Андий.
— Хм, всъщност би трябвало да е „Дера’тин’джерагот“.
Озрик изгледа накриво сина си и въздъхна.
— Същият като майка си. Чудно ли е тогава, че не можехме да се търпим с нея? До третия ден. Винаги до третия ден. Цял живот можехме да изживеем в тези три дни. Възторг, утеха, взаимно презрение. Едно, две, три.
Л’орик извърна глава.
— А със сина си?
— Едва ли повече от три камбани — изсумтя Озрик.
Л’орик се надигна и изтупа прахта от дланите си.
— Е, добре. Може би ще ми потрябва помощта ти за отварянето на пътя обратно към Рараку. Но сигурно искаш да научиш нещо за Лиосан и Куралд Тирлан. Твоят народ изгуби закрилника си. Те се молят да се завърнеш, татко.
— А твоят питомец?
— Убит е. От Т’лан Имасс.
— Тогава си намери друг — каза Озрик.
Л’орик се намръщи.
— Не е толкова лесно! Все едно, никакво чувство за отговорност ли не изпитваш към Лиосан? Проклятие, те те почитат!
— Лиосан почитат единствено себе си, Л’орик. Аз бях просто фигурант. Куралд Тирлан може да изглежда уязвим, но не е.
— А ако тези Дерагот наистина се окажат слуги на Мрака? Пак ли ще твърдиш същото, татко?
Той помълча за миг, после закрачи към зейналия вход и излезе, като мърмореше:
— Тя е виновна…
Л’орик го догони отвън.
— Тази… наблюдателна кула. На Джагът ли е?
— Да.
— Тогава къде са те?
— На запад. На юг. На изток. Но не и тук — не съм виждал нито един.
— Не знаеш къде са, нали?
— Няма ги в този спомен, Л’орик. Това е. Сега постой тук.
Върховният маг остана до кулата, докато баща му се превъплъти в драконовия си облик. Въздухът изведнъж се изпълни със сладникаво-лютива миризма и се замъгли. Също като Аномандър Рейк, Озрик беше повече дракон, отколкото всичко друго. Бяха братя по кръв, макар и несъвместими по нрав. „Жалко, че не мога да го разбера този мой баща. Кралицата да ме вземе дано, жалко, че не мога да го харесам дори.“ Пристъпи напред.
Драконът вдигна предната си ръка и разтвори пръсти. Л’орик се намръщи.
— Бих предпочел да яхна раменете ти, татко…
Но ръката на огромното влечуго се протегна и се затвори около него.
Реши да изтърпи унижението в мълчание.
Озрик летеше на запад, над крайбрежната ивица. Скоро напред се появи дълъг лес и сушата възви на север. Въздухът, заплющял между люспестите пръсти, стана студен, след това — леден. Земята долу започна да се издига, дървесата по планинските склонове станаха иглолистни. После Л’орик видя снега, стичащ се като замръзнали реки в дерета и клисури.
Не можеше да си спомни планини от бъдещето, наподобяващи тази древна гледка. „Може би този спомен е изкривен, като толкова други.“
Озрик започна да се спуска… и Л’орик изведнъж видя под себе си огромна бяла пустош, сякаш извисяващата се пред тях планина беше прорязана почти на две. Към този прорез се приближаваха.
Целта на дракона беше една почти равна, покрита със сняг ивица. Южният й край представляваше
