излезе със съсък от мократа уста и челото му се удари в каменния под до ухото й.
Тя остави ножа забит наполовина до дръжката — толкова дълбоко, колкото й позволиха силите, измъкна се изпод безжизненото тяло и се надигна.
„Пустинна жена за последния ти спомен за любов.“
Искаше й се да закашля, но преглътна, докато пристъпът отшуми.
„Аз съм съд, който все тъпчат и тъпчат, и винаги остава място за още. Още дъранг. Още мъже и тяхното семе. Господарят ми намери мястото на насладата и го премахна. Все ме пълнят и все не ме напълват. Дъно няма този съд. Това ми направи той.“
„На всички нас.“
Изправи се с усилие. Погледна трупа на пазача и мокрите петна под него.
Чу звук зад себе си и се обърна.
— Мръсна убийца! Кучка.
Сцилара изгледа намръщено приближилия се втори пазач — държеше кама.
— Глупакът искаше да легне с тебе. Това получаваш, като престъпиш заповедта на Фебрил — предупредих го…
Тя гледаше ръката, стискаща камата, затова не видя как другата ръка изхвърча напред и се стовари в челюстта й.
Примига и отвори очи от рязкото, болезнено дръпване. Мъжът я влачеше за едната ръка през руините. Някъде отпред лъхна вонята на отходния изкоп, гъста като мъгла, дъх на сгорещен, отровен въздух. Устните й бяха разкъсани, усети вкус на кръв. Рамото на ръката, за която я беше стиснал пазачът, пулсираше. Мъжът мърмореше:
— … сладка била, как не. Едва ли. Като се дави в мръсотия. Глупак, и какво? Мъртъв. Толкова проста работа. Курви в тоя проклет стан колкото щеш. Какво… кой…
Беше спрял. Сцилара едва различи тромавата фигура, появила се в тъмното.
Пазачът пусна китката й и ръката й тупна върху мръсната кал. Видя го как посегна за меча си.
После главата му изплющя встрани с пукота на счупени зъби, нещо топло се плисна по бедрата й. Кръв.
Стори й се, че видя смарагдова светлина, изригнала от ръката на убиеца му — ръка, свършваща с дълги извити котешки нокти.
Фигурата прекрачи рухналото неподвижно тяло на пазача и бавно се наведе над Сцилара.
— Търсех те. Или току-що го разбрах. Странно, как животът на всеки от нас се заплита в цялото гъмжило, отново и отново, всичко — подето от друг, по-голям въртоп. Върти се и се върти, все надолу и надолу. Глупци, всички сме глупци, да си мислим, че можем да изплуваме от този въртоп.
Сенките изглеждаха странно по него. Все едно че стоеше под палми и сред високи треви — но не, само нощно небе имаше над ниския широкоплещест мъж. Разбра, че е татуиран, с тигрови шарки по кожата.
— Много убийства напоследък — замърмори той, докато се взираше в лицето й с кехлибарените си очи. — Всички разхлабени краища се сплитат, изглежда.
Видя го как посегна надолу с блестящата си, увенчана с нокти ръка. Отпусна я топла между гърдите й. Връхчетата на ноктите одраскаха кожата й и я пронизаха тръпки.
Топлината потече през жилите й, по цялото тяло. Изведнъж се усили, по гърлото, към дробовете, между краката й.
Мъжът изсумтя.
— Мислех, че е охтика, този накъсан дъх. Но не е, от многото дъранг е само. Колкото до другото, странно нещо е това удоволствието. Нещо, което Бидитал би предпочел никога да не го научиш. Неговият враг не е болката. Не, болката е само пътят, водещ към безразличието. А безразличието унищожава душата. Разбира се, Бидитал обича унищожени души — огледален образ на неговата.
Сигурно продължаваше да й говори, но тя вече не го чуваше. В тялото й нахлуваха отдавна забравени усещания, само леко притъпени от задържащата се, утешителна замая на дъранга. Усещаше, че е била използвана жестоко в слабините, но разбираше, че това ще отмине.
— Обидата.
Той тъкмо посягаше да я вдигне, но спря.
— Ти проговори?
„Обидата. Да. Това е.“
— Къде искаш да ме отнесеш?
Въпросът й излезе между два хрипа. Тя избута ръцете му настрана, наведе се и изплю храчката, докато той отговаряше.
— В моя храм. Не бой се, безопасно е. Нито Фебрил, нито Бидитал ще те намерят там. Изцерена си със сила, момиче, тъй че трябва да поспиш.
— Какво искаш от мен?
— Още не знам. Мисля, че ще ми трябва помощ, и то скоро. Но изборът си е твой. Не си длъжна да отстъпваш… нищо, което не искаш. А ако решиш просто да си отидеш, и така ще е добре. Ще ти дам пари и храна за път — може би ще ти намеря и кон. Това можем да го обсъдим утре. Как се казваш?
Отново посегна и я вдигна без усилие.
— Сцилара.
— Аз съм Хеборик, дестраянт на Трийч, Тигъра на лятото и Бога на войната.
Тя го загледа, докато я носеше по пътеката.
— Боя се, че ще те разочаровам, Хеборик. До гуша ми е дошло от жреци.
Усети как сви рамене, а после й се усмихна уморено.
— Всичко е наред. На мен също.
Фелисин се събуди скоро след като Л’орик се върна с прясно заклано агне за своя питомец — демона Сивожаб. „Сигурно я е събудило пращенето на кокалите“, помисли си Върховният маг, като видя, че се размърда под зеблото.
Апетитът на демона беше ненаситен. Л’орик се възхищаваше на целеустремеността му, макар и не толкова на мърлявите му навици в яденето.
Фелисин стана и загърната с одеяло, се приближи до Л’орик. Мълчеше — косата й беше разрошена около младото й смугло лице — гледаше как демонът поглъща последния къс агнешко с шумно, свирепо мляскане.
— Сивожаб — измърмори Л’орик. — Новият ми питомец.
— Твоят питомец? Сигурен ли си, че не е обратното. Това нещо може да ни изяде и двамата.
„Наблюдателно. Права е, приятелю Л’орик. Сърцераздирателно. Ще ми се да се поразтъпча. Уви. Унилост. Смут. Самотност.“
— Добре. — Л’орик се усмихна. — Съюз е по-подходяща дума за това партньорство.
— По ботушите ти има кал и полепнали късчета тръстика и трева.
— Тази нощ пътувах, Фелисин.
— Търсеше си съюзници?
— Не нарочно. Не, търсех отговори.
— Намери ли?
Той помълча. После въздъхна.
— Някои. По-малко, отколкото очаквах. Но със сигурност научих едно. И то е, че трябва да се махнеш оттук. Колкото може по-скоро.
Тя го погледна питащо.
— А ти?
— И аз ще дойда. Веднага щом мога.
— Сама ли трябва да тръгна?
— Не. Със Сивожаб. И с още един… надявам се.
Тя кимна.
— Готова съм. До гуша ми дойде тук. Вече не мечтая за отмъщение срещу Бидитал. Искам само да се махна. Това страх ли е?
