Разстоянието сякаш беше загубило значението си за Карса Орлонг. Хавок го носеше напред без никакво усилие. Нямаше нужда от седло и единствената юзда, увита около врата на жребеца, беше всичко, с което да го насочва. Нощем теблорът дори не го връзваше, оставяше го да пасе свободно тревата на степта, проснала се във всички посоки.
Северната част на Угарат Одан се беше стеснила между двете главни реки — Угарат и другата, за която Карса помнеше, че се казва Мерсин или Талас. В посока север — юг преминаваше хълмиста верига, разделяща двете реки, със склонове, отъпкани от сезонната миграция на стада бедерини в продължение на хиляди години. Тези стада вече не съществуваха, макар че бяха останали кости от тях там, където ги бяха сваляли хищници и ловци, а земята сега се използваше за временни пасища, бе рядко населена, и то само по време на влажния сезон.
За седмицата, докато прехвърли хълмовете, Карса не видя нищо освен следи от пастирски биваци и гранични камъни, а единствените пасящи животни, които се мяркаха, бяха антилопи и някакъв вид по-едра сърна, които се хранеха само нощем — дните прекарваха налягали в ниските падини, обрасли с висока жълта трева. Плашливи, те падаха лесно под ударите му, за да му осигурят вечерния пир.
Река Мерсин се оказа плитка, почти пресъхнала в края на сухия сезон. След като я премина, той продължи на североизток и излезе на черния път, лъкатушещ покрай склоновете на планините Талас, после на изток към град Лато Ривий, при самия край на Свещената пустиня.
Мина през нощта по пътя южно от крепостната стена на града, за да избегне възможен сблъсък, а призори на другия ден навлезе в прохода, водещ към Рараку.
Привличаше го някакъв властен порив. Не можеше да си обясни това страстно желание, ала не го оспорваше. Твърде дълго го беше нямало и макар да не вярваше, че битката в Рараку се е разразила, усещаше, че предстои много скоро.
А Карса искаше да е там. Не за да избива малазанци, а за да пази гърба на Леоман. Но знаеше, че съществува и още една, по-мрачна истина. Битката щеше да е ден на хаоса и Карса Орлонг смяташе да го направи още по-голям. „Ша’ик или не, в стана има такива, които са си заслужили само смърт. И аз ще им я нанеса.“ Нямаше нужда да изрежда в ума си списък от причини, от нанесени му обиди, от неприкрито презрение или извършени грехове. Достатъчно дълго беше стоял безразличен, безразличен към много неща. Едва беше удържал юздите на най-големите сили на своя дух, сред тях — потребността да съди, да действа решително, според обичая на Теблор.
„Твърде дълго търпях деянията на зли и коварни същества. Сега моят меч ще им отвърне.“
Още по-малко го интересуваше списък от имена, защото имената водеха до клетви, а до гуша му беше дошло от клетви. Щеше да убива така, както му подскажеше чувството.
Чакаше с нетърпение това свое завръщане.
Стига да се върнеше навреме.
Щом започна да се спуска по склоновете, водещи към Святата пустиня, с облекчение видя, далече на североизток, червения яростен гребен на Стената на Вихъра. Беше въпрос вече само на дни.
Усмихна се на този далечен гняв, защото го разбра. Сдържана — окована — толкова дълго, богинята скоро щеше да отприщи яростта си. Сетивата му долавяха жаждата й, осезаема като двете души в неговия меч.
Спря Хавок до един стар бивак в края на покрита със спечена сол низина. Склоновете отзад щяха да осигурят последната храна и вода за коня му чак до Стената на Вихъра, така че щеше да се задържи тук, за да напълни торбите с трева за пътя, а и меховете с прясна вода от извора на десетина крачки от бивака.
Напали огън с последните парчета суха тор от бедерин от Джаг Одан — нещо, което правеше много рядко — и след като се нахрани, отвори торбата с останките от Т’лан Имасс и за първи път ги извади.
— Нямаш търпение да се отървеш от мене ли? — попита ’Сибалле със сух хриплив глас.
Той изсумтя и изгледа съществото отгоре.
— Пътувахме дълго, Ненамерена. Много време изтече, откак те видях за последен път.
— Защо тогава реши да ме видиш точно сега, Карса Орлонг?
— Не знам. И вече съжалявам.
— Виждах слънцето през нишките на тъканта. За предпочитане е пред тъмнината.
— Защо трябва да ме интересува какво предпочиташ?
— Защото, Карса Орлонг, ние с теб сме от един и същи Дом. Домът на Вериги. Господарят ни…
— Аз нямам господар — изръмжа теблорът.
— Точно както той го иска — отвърна ’Сибалле. — Сакатият бог не очаква да коленичиш пред него. Той не заповядва на своя Смъртен меч, на своя Рицар на Вериги — защото точно това си ти, това е ролята, за която си оформен от самото начало.
— Аз не съм в този Дом на Вериги, Т’лан Имасс. Нито ще приема поредния фалшив бог.
— Той не е фалшив, Карса Орлонг.
— Фалшив е, също като теб — отвърна озъбен воинът. — Само да се вдигне срещу мен, и мечът ми ще заговори вместо мене. Оформен съм, казваш. Значи има много, за което да отговаря.
— Боговете го оковаха.
— Какво искаш да кажеш?
— Оковаха го, Карса Орлонг. Към мъртвата земя. Той е сломен. Страда във вечна болка. Пленничеството го е извратило и вече познава само страданието.
— Значи ще счупя веригите му…
— Радвам се…
— И тогава ще го убия.
Карса сграбчи натрошената Т’лан Имасс за единствената ръка и я натика обратно в торбата. И се изправи.
Чакаха го велики дела. Тази мисъл го зарадва.
„Всеки Дом е поредният затвор. А имах вече достатъчно затвори. Вдигнете стени около мен и ще ги разбия.“
„Усъмниш ли се в думите ми, ще съжалиш, Сакати боже.“
22.
Убеден съм, че отатарал е породен от магия. След като твърдим, че магията се подхранва от скрити енергии, от това следва, че тези енергии имат граници. Достатъчно отприщване на сила, което впоследствие да ескалира извън контрол, би могло да пресуши въпросните източници на живот.
По-нататък, твърди се, че Древните лабиринти се съпротивляват на умъртвяващия ефект на отатарал, което предполага, че световните енергийни нива са многопластови. Достатъчно е човек само да си представи жизнената енергия на телесната плът, сравнена с неотречимата енергия в един неодухотворен обект, например камък. Повърхностното наблюдение би могло да приеме, че първото е живо, а второто — не. Така може би ще се окаже, че отатарал не е толкова обезсилващ, колкото изглежда на пръв поглед…
Девето, Единадесето и Дванадесето отделение бяха прикрепени към морската пехота на девета рота. Имаше слухове също така, че Първо, Второ и Трето отделение — тежката пехота — скоро ще се прехвърлят към тях, за да се сформира самостоятелна бойна част.
Никое от новите отделения не бе съвсем непознато за Стрингс. Беше си направил труда да научи имена и да запомни лица из цялата Девета рота.
