нежеланите си дъщери.
Бидитал облиза устни, очите му се разшаваха възбудено.
— Ще трябва да помисля над това…
— Няма време за мислене. Ела с нас или стой настрана.
— Кога започвате?
— Та ние вече сме започнали, Бидитал. Адюнктата и легионите й са само на няколко дни оттук. Вече сме раздвижили агентите си, всички са по местата си, готови да изпълнят възложените им задачи. Времето за нерешителност отмина. Решавай. Сега.
— Добре. Пътят ви е чист, Фебрил. Приемам предложението ви. Но моят култ трябва да си остане мой, с облик, какъвто аз избера. Никаква намеса…
— Никаква. Това е обещание…
— Чие?
— Мое.
— А Корболо Дом и Камъст Релой?
Фебрил се усмихна широко.
— Какво струват техните клетви, Бидитал? Императрицата бе получила преди клетвата на Корболо Дом. Ша’ик — също…
„Както и твоята, Фебрил.“
— Значи се разбрахме.
— Да.
Бидитал гледа след Върховния маг, докато той не се скри в тъмното. „Знае, че моите духове-сенки ме обкръжават, но е безразличен към тях. Трета възможност нямало. Ако бях отказал, вече щях да съм мъртъв. Знам го. Усещам хладния дъх на Гуглата тук, в тази улица. Силите ми са… компрометирани. Как?“ Трябваше да открие източника на самоувереността на Фебрил. Преди да може да направи каквото и да било, преди да може да предприеме какъвто и да било ход. „А и какъв ли да е този ход? Предложението на Фебрил е… блазнещо.“
Но Фебрил беше обещал ненамеса и в същото време бе показал нагло безразличие към властта, до която Бидитал вече се беше домогнал. Безразличие, подсказващо, че знае нещо много съществено. „В края на краищата човек не проявява безразличие към това, за което не знае нищо. Не и на този етап.“
Бидитал продължи към своя храм. Вече се чувстваше… уязвим. Непознато усещане, от което ръцете и краката му затрепериха.
Лека пареща болка и вцепенението се оттече от дробовете й. Не й се искаше да вдиша и за много кратък миг си повярва, че въздух повече не й е нужен. После закашля неудържимо.
— Млъкни — изръмжа Корболо Дом и търкулна запушената бутилка по одеялото към нея. — Пий, жено. После дръпни тия завеси — едва виждам от тая вода в очите ми.
Тя се вслуша в скърцането на ботушите му по рогозките към едно от задните помещения. Кашлицата беше преминала. Чувстваше дробовете си пълни с гъста лепкава течност. Главата й се въртеше и тя потръпна, като си спомни какво бе станало преди малко. Беше дошъл Фебрил. Много възбуден. Нещо свързано с господаря й, Бидитал. Върхът на отдавна чакан триумф. Двамата се бяха оттеглили във вътрешните покои.
Беше съвсем сигурна, че имаше време, в което мислите й бяха ясни — въпреки че повечето от тях бяха неприятни. Така че нямаше смисъл да съжалява за онова време. Освен за самата яснота — яснотата, с която можеш да си припомниш всичко без усилие. Толкова й се искаше да служи на своя господар, и да му служи добре. Да му служи отлично, така че да си спечели нови отговорности, да й възложат нови роли — такива, които — може би — нямаше да я задължават да отдава тялото си на мъже. Един ден Бидитал нямаше да е в състояние да се грижи за всички нови момичета като сега — щяха да са твърде много, дори за него. Сигурна беше, че ще може да се справи с обрязването, с откъсването на насладата.
Те нямаше да приемат освобождението, разбира се. Не и в началото. Но тя щеше да им помага в това. С мили думи и с много дъранг, за да притъпи физическата болка… и горчилката на обидата.
Беше ли почувствала обида? Откъде дойде тази дума, как се появи така внезапно и нечакано в мислите й?
Тя се надигна, олюля се и се затътри към тежките завеси. Беше гола, но не усещаше студа. Само голите, натежали гърди леко я притесняваха. Два пъти беше зачевала, но Бидитал се беше погрижил за това, даваше й горчив чай, за да пречупи корена на семето и да го изтръгне от тялото й. Тогава те бяха пак така натежали и сега си помисли дали семето на напанеца отново не е прихванало в утробата й.
Пръстите й зашариха по връзките и тя надникна навън към тъмната улица.
Двамата пазачи бяха на няколко крачки вляво. Обърнаха се, с лица скрити под шлемовете и забулени под качулките на телабите. Като че ли я гледаха вторачено, но не я поздравиха.
Нощният въздух бе някак странно замъглен, сякаш димът, изпълнил шатрата, се бе напластил трайно върху очите й — зацапваше всичко, към което погледнеше. Тя постоя още миг така, после тръгна залитайки навън.
— Насити ли ти се тази нощ, Сцилара? — попита единият пазач.
— Искам да повървя. Трудно се диша. Мисля, че ще се удавя.
— Да се удавиш в пустинята, а — изпръхтя другият и се засмя.
Тя залитна една-две стъпки напред и тръгна напосоки.
„Задръстена. Пълна догоре. Да се удавиш в пустинята.“
— Не и тази нощ, скъпа.
Тя се обърна и примижа към пазача, тръгнал след нея.
— Какво?
— На Фебрил му омръзна шпионирането ти. Иска Бидитал да остане глух и сляп в този стан. Съжалявам, Сцилара. Наистина. — Хвана я за едната ръка и металните пръсти на ръкавицата се стегнаха. — Мисля, че е проява на милост, и ще го направя колкото може по-безболезнено. Защото те харесвах. Винаги беше усмихната, макар че това беше от дъранга, най-вече. — Водеше я, докато говореше, встрани от главната улица, по затрупаните с боклуци пътечки между шатрите и колибите. — Но държа първо да си взема удоволствието. По-добре син на пустинята, отколкото онзи кривокрак напанец, за последния ти спомен за любов, нали?
— Искаш да ме убиеш? — Мисълта й дойде трудно, трудно й беше изобщо да мисли.
— Боя се, че трябва, момичето ми. Не мога да възразя на господаря си, особено в това. Все пак трябва да се радваш, че съм аз, а не някой непознат. Защото няма да съм жесток, както ти казах. Тук, в тези руини, Сцилара — подът е пометен хубаво — не за първи път се използва, но ако се заличат всички следи, няма да се намери и доказателство, нали? В градината има един стар кладенец за труповете.
— Искаш да ме хвърлиш в кладенеца?
— Не теб. Само тялото ти. Душата ти дотогава ще е минала през портите на Гуглата, момичето ми. Ще се погрижа за това. Хайде, легни, ей тук, върху наметалото ми. Толкова време гледах хубавото ти тяло, без да мога да го пипна. Мечтал съм да целуна тези устни…
Тя лежеше върху наметалото, взряна в смътно примигващите мъгливи звезди, докато той разкопчаваше колана с меча и смъкваше бронята си. Видя го как извади един нож, тъмното му острие лъсна за миг, преди да го постави върху каменните плочи.
После ръцете му разтвориха бедрата й.
„Няма наслада. Умряла е. Той е хубав мъж. Нечий съпруг. Предпочита удоволствието пред работата, като мен някога. Мисля. Но вече не знам нищо за удоволствието.“
Оставаше само работата.
Наметалото се мачкаше под нея, пъшкането на пазача изпълваше ушите й. Тя се пресегна кротко встрани и ръката й се затвори около дръжката на ножа. Вдигна го и другата ръка също го стисна над пазача.
После заби ножа в кръста му, острието се вряза между два прешлена, бавно проникна навътре, разкъса мускулите и разпра вътрешностите.
Той се изля в утробата й в мига на смъртта, тръпките на насладата преминаха в гърчове, дъхът му
