стръмна пропаст. А на север… непроницаема забрава.
Озрик изплющя с криле, вдигна облаци пухкав сняг, увисна за миг на място и пусна Л’орик.
Върховният маг затъна до кръста в сняг. Изруга и зарита, докато стъпалата му намерят по-твърда опора.
Озрик бързо се въплъти в тялото на Лиосан, закрачи към него и вятърът развя бялата му коса.
В заглъхващия край на спомена витаеха… неща. Някои от тях се движеха немощно. Озрик закрачи към тях през дълбокия сняг и заговори:
— Същества, спъват се по границите му, можеш да ги видиш тук-там. Повечето умират бързо, но някои се задържат.
— Какво са?
— Демони най-вече.
Озрик смени леко посоката, приближи се към едно такова създание, от което се вдигаше пара. Четирите му крайника помръдваха, то дращеше с нокти в кишата около себе си.
Баща и син се спряха пред него.
Беше голямо колкото куче и подобно на влечуго, с четири ръце като на маймуна. Широка плоска глава с голяма уста, две цепки за ноздри и четири влажни, леко издути очи, разположени като диамант, с вертикални зеници и изненадващо отворени под силния блясък на снега и небето.
— Това може да стане за Куралд Тирлан — каза Озрик.
— Що за демон е?
— Нямам представа — отвърна Озрик. — Докосни го. Виж дали е податлив.
— Ако изобщо притежава ум — измърмори Л’орик и се наведе.
„Можеш ли да ме чуеш? Можеш ли да разбираш?“
Четирите очи примигаха. И съществото се отзова.
„Чародей. Изказване. Разбиране. Казаха ни, че ще дойдеш, но толкова скоро? Риторично.“
„Не съм от това място — отвърна Л’орик. — Мисля, че умираш.“
„Това ли е то. Изумление.“
„Искам да ти предложа алтернатива. Имаш ли име?“
„Име? Трябва ти. Наблюдение. Разбира се. Разбиране. Партньорство, свързване на духове. Сила от теб, сила от мен. В замяна на мой живот. Неравна сделка. Неравностойно положение.“
„Не, аз въпреки всичко ще те спася. Ще се върнем в моя свят… на по-топло място.“
„Топлина? Мислене. А, въздух, който не краде моя сила. Премисляне. Спаси ме, Чародей, после говорим повече за този съюз.“
Л’орик кимна.
— Добре.
— Стана ли? — попита Озрик.
Синът му се изправи.
— Не, но идва с нас.
— Без обвързване няма да имаш контрол над демона, Л’орик. Може да се обърне срещу теб веднага щом се върнете в Рараку. По-добре да продължим търсенето и да намерим по-пригодно същество.
— Не. Ще рискувам с това.
Озрик сви рамене.
— Е, както желаеш. Сега трябва да се върнем при езерото, откъдето се появи.
Баща му се отдалечи и се спря, за да върне отново драконовия си облик.
„Елейнт! — изкрещя демонът в ума на Върховния маг. — Удивление. Ти имаш Елейнт за приятел!“
„Той е баща ми.“
„Твоят баща! Възбуда, радост! Името ми е Сивожаб, роден в Блатното люпило, в Дванайсетия сезон на Мрака. Гордост. Самият аз съм баща на трийсет и едно люпила…“
„А как си дошъл тук, Сивожаб?“
„Своенравие. Един подскок в повече.“
Драконът се приближи.
Сивожаб се смъкна върху горещия пясък. Л’орик се обърна, но порталът вече се затваряше. Беше намерил баща си, а раздялата се оказа толкова безцеремонна, колкото и самата среща. Не точно безразличие. По-скоро… разсеяност. Озрик се интересуваше единствено от Озрик. От своите стремежи.
Чак сега в мислите на Л’орик нахлуха хиляди въпроси. Въпроси, които трябваше да е задал.
„Съжаление?“
Л’орик се обърна към демона.
— Съвземаме ли се вече, Сивожаб? Аз съм Л’орик. Е, да обсъдим ли партньорството си?
„Надушвам сурово месо. Гладен съм. Ядем. После говорим. Твърдо.“
— Както искаш. Колкото до суровото месо… Ще трябва да ти намеря нещо подходящо. Има правила какво можеш да ядеш и какво — не.
„Обясни ми ги, Предпазливчо. Няма желание да обиди. Но гладно.“
— Добре…
От толкова време мъстта се беше превърнала в жизнената й кръв, а ето че сега, само след няколко дни, щеше най-сетне да се изправи срещу сестра си, да изиграе последния ход в тази игра. Жестока игра, ала все пак игра. Ша’ик знаеше, че всяко мислимо предимство е на нейна страна. Легионите на Тавори бяха млади и неопитни, територията беше на Ша’ик, нейната Армия на Апокалипсиса беше от ветерани на бунта и с числено превъзходство. Богинята на Вихъра извличаше силата си от Древен лабиринт — вече го знаеше, — може би не толкова чист, но или неуязвим, или способен да се възпротиви на въздействието на отатарал. Маговете на Тавори се свеждаха до двама млади уикски чародеи, и двамата със сломен дух, докато кадърът на Ша’ик включваше четирима Върховни магове и още десетки шамани, вещици и заклинатели, сред които и Файил, и Хенарас. Накратко, поражението беше невъзможно.
И все пак Ша’ик изпитваше ужас.
Седеше сама в централната зала на многостайната шатра-дворец. Мангалите при трона бавно угасваха и сенки запълзяха от всички страни. Искаше й се да побегне. Твърде сурова, твърде отчаяна беше тази игра. Смразяващо бе сетното й обещание — по-смразяващо, отколкото си беше представяла. „Мъстта е опустошително чувство, но аз позволих да ме погълне. Поднесох го в дар на богинята.“
Късчетата яснота — те се смаляваха, съсухряха се като цветя зиме — докато прегръдката на богинята Вихър стягаше душата й. „Сестра ми ме изтъргува заради доверието на императрицата, за да убеди Ласийн във верността си. Всичко това, за да осъществи амбицията си. И наградата й беше постът на адюнкта. Такива са фактите, такава е хладната истина. А аз на свой ред изтъргувах свободата си срещу силата на богинята Вихър, за да мога да въздам справедлива мъст на сестра си.“
„Толкова различни ли сме тогава?“
Късчета яснота, ала не водеха доникъде. Можеше да задава въпроси, но изглеждаше неспособна да търси отговори. Можеше да изрича фрази в ума си, но те изглеждаха някак кухи, лишени от значимост. Престанала беше да мисли.
Защо?
Поредният въпрос, на който знаеше, че няма да отговори, не искаше дори да направи усилие да му отговори. „Богинята не иска да мисля.“ Добре, това поне беше някакъв вид осъзнаване.
Усети, че някой се приближава, и махна на пазачите си — избраните воини на Маток — да го пуснат да влезе. Завесите на входа на залата се разтвориха.
— Много късен час за старец като теб, Бидитал — каза Ша’ик. — Трябва да си почиваш, да се готвиш за битката.
— Битките са много, Избрана, и някои вече започнаха. — Той се подпря тежко на тоягата си и се огледа с лека усмивка. — Въглените гаснат.
— Мислех, че издължените сенки ти доставят удоволствие.
Усмивката му се стегна и той сви рамене.
— Не са мои, Избрана.
