можеше да измисли задоволително обяснение.
Нямаше някаква определена посока. Не беше и сигурен, че ще намери тук онова, което търсеше. В края на краищата това не беше Телланн. Най-вероятно беше попаднал на онова, което лежи под Телланн, сякаш Имасс, избирайки своите свещени места, на свой ред бяха откликнали на чувствителност към още по-древна сила. Сега разбра, че поляната на Тоблакай не беше новоосветена от воина-исполин; нито дори от Т’лан Имасс, които той бе почитал като свои богове. От самото начало тази святост си беше на Рараку, на неведомата природна сила, която притежаваше земята. Така че Л’орик беше проникнал там до самото начало. „А дали сам проникнах, или бях притеглен?“
Стадо огромни зверове прехвърли далечния рид вдясно от него, земята потръпна, щом се спуснаха в панически бяг.
Л’орик се поколеба. Не бягаха към него, но знаеше много добре, че такива полудели от страх стада всеки момент може да свърнат от посоката си. Но те изведнъж възвиха обратно и продължиха бесния си бяг. Бяха толкова близо, че успя да ги огледа. Приличаха на диви говеда, само че по-големи, с дебели криви рога. Козината им беше сиво-бяла и ръждива, имаха дълги черни гриви.
Зачуди се какво ги е уплашило, после извърна очи натам, откъдето се бяха появили.
Приклекна и сърцето му заби лудо в гърдите.
Седем хрътки, черни като беззвездна нощ и толкова грамадни, че да хвърлят в паника рогатите говеда. Движеха се по хребета с предизвикателна наглост. А от двете им страни, като чакали около горда глутница лъвове, пристъпваха десетки получовешки същества като онова, което беше открил край езерния бряг. Явно им бяха покорни, в ролята на чистачи на мърша, съпътстващи хищници. Нямаше съмнение, че това партньорство носи взаимна изгода, макар че Л’орик не можеше да си представи някаква сериозна заплаха, която да съществува в този свят за черните хрътки.
А и капка съмнение нямаше, че хрътките не са от този свят.
„Нашественици. Чужденци в това селение, срещу които този свят не може да противопостави нищо. Те са тук господарите… и го знаят.“
Видя, че и други наблюдатели следят ужасните зверове. К’Чаин Че’Малле, трима; тежките мечове в ръцете им показваха, че са Ловци К’елл. Пристъпваха успоредно, на няколкостотин крачки от хрътките. С извърнати към зверовете глави… а те на свой ред не им обръщаха внимание.
„И те не са от този свят, стига мислите на баща ми по този въпрос да са точни. Гостувал е месеци наред в Лунния къс на Рейк, ровил е в тайните му. Но градовете на К’Чаин Че’Малле са на далечни континенти. Сигурно са пристигнали тук наскоро, за да търсят нови места за поселенията си… и са разбрали, че си имат съперници.“
И да забелязаха присъствието му, хрътките не го показаха с нищо. Както и получовеците.
Върховният маг ги проследи с поглед, докато не се спуснаха в някаква падина и не се скриха от очите му.
Всички Ловци на К’елл спряха, после се пръснаха и бавно и предпазливо обкръжиха падината, в която бяха изчезнали чудовищните псета.
Фатална грешка.
Хрътките излетяха от ниското като черни мълнии. Ловците на К’елл размахаха мечовете си, но колкото и бързи да бяха, за миг двама от тях се оказаха повалени, с разпрани гърла и кореми. Третият скочи високо, изхвърча на двайсет крачки встрани, тупна тежко в пръстта и побягна.
Хрътките не го подгониха, спряха се и започнаха да душат труповете на К’Чаин Че’Малле, а получовеците се върнаха с дивашки викове; няколко мъжкари се струпаха около мъртвите тела, заподскачаха и заразмахваха ръце.
Л’орик реши, че вече е разбрал защо К’Чаин Че’Малле така и не са създали свои колонии на този континент.
Започна да се отдръпва предпазливо към езерото. Когато се приближи до края на склона над тръстиките, погледна назад и видя, че седемте звяра са се обърнали към него, вдигнали глави.
После два от тях бавно заслизаха към него. След миг другите пет се развърнаха и ги последваха с дълги подскоци.
„О…“
Изведнъж го обзе странно спокойствие. Разбираше, че все едно е мъртъв. Нямаше време да разтвори лабиринта, за да се върне в своя свят — а нямаше и да го направи, защото това означаваше да им отвори път — „Няма да позволя появата им в оазиса да опетни душата ми. По-добре да умра тук и сега. Наказан справедливо за натрапчивото си любопитство.“
Хрътките изобщо не бързаха, както преди миг срещу Ловците на К’елл, сякаш бяха доловили слабостта му.
Л’орик чу зад себе си шум на вълни и се обърна рязко.
Ниско над водата се носеше дракон, изпълнил цялото му полезрение — толкова бързо, че водата кипваше след него на вълни. Беше изпънал надолу крайниците си, с широко разперени нокти.
Л’орик вдигна бързо ръце пред очите си, а огромните люспести пръсти се затвориха като клетка около него и го вдигнаха нагоре.
Успя да зърне за миг хрътките, пръснали се от драконовата сянка, чу далечните крясъци на получовеците… след това пред очите му вече нямаше нищо освен лъскаво белия драконов корем между кривите нокти.
Понесоха го надалече, над някакво море, после към остров, на който се издигаше тромава кула, с плосък и достатъчно здрав покрив, над който драконът да разпери широко криле, да застине във въздуха и да кацне.
Ноктите се разтвориха и Л’орик се изтъркаля върху надраскания с дълбоки жлебове каменен под. Превъртя се до ниската стена на парапета и бавно се надигна.
И зяпна огромния златистобял дракон, чиито искрящи очи, както усети инстинктивно, се бяха приковали с укор в него. Върховният маг успя само да свие рамене.
— Търсих те, татко.
Озрик не си падаше по мебели и вътрешна украса. Залата под широката платформа на покрива беше гола, подът бе осеян с останки от лястовичи гнезда, въздухът вонеше на птича тор.
Л’орик отпусна гръб на стената, скръсти ръце и загледа баща си, който крачеше нервно напред- назад.
На външност беше чистокръвен Лиосан, висок и бял като сняг, с дълга вълниста сребърна коса, прошарена със златни кичури. В очите му сякаш бушуваше вътрешен пламък, и той с цвета на косите му, като сребро, облизано от злато. Беше облечен в сива кожена броня, с меч съвсем същия като този на кръста на Л’орик.
— Татко. Кралицата на сънищата вярва, че си изгубен — след дълго мълчание промълви той.
— Така е. Или поне беше така. И искам да си остане така.
— Не й ли вярваш?
Баща му спря, изгледа го за миг и отвърна:
— Разбира се, че й вярвам. И колкото по-малко знае, толкова по-чиста е вярата ми. Какво търсиш тук?
„Копнежът понякога е за предпочитане пред реалността.“
Л’орик въздъхна.
— Дори не съм сигурен къде е „тук“. Тръгнах… да търся истини.
Озрик изсумтя и закрачи отново.
— Преди малко каза, че си ме търсил. Как откри дирята ми?
— Не съм я открил. Това, че те търсех, беше някак… общо. Друго търсене ме доведе тук.
— И за малко щеше да те убие.
Л’орик кимна и огледа залата.
— Тук ли живееш?
Баща му отвърна с гримаса.
— Наблюдателен пункт. Небесните крепости на К’Чаин Че’Малле неизменно подхождат от север, над
