Калам тръгна между развалините и скоро се озова на някогашна главна улица, изпъната на север и юг. Теренът под краката му беше застлан дебело с глинени чирепи, остъргани и огладени от пясък и сол. „И сега самият аз съм като призрак, последният, който върви по тези улици. И всички стени са прозрачни и всяка тайна — оголена.“
В този миг чу конете.
Затича към най-близкото укритие, стълбище, водещо към някогашния подземен етаж на масивна сграда. Тропотът на копитата се усили, първият ездач се появи пред очите му и убиецът залегна.
Пардю.
Дръпна юздите и огледа предпазливо, с готови за бой оръжия. Последва жест. Появиха се още четирима пустинни воини, след тях — още един Пардю, явно шаман, заключи Калам по дългата му рошава коса, фетишите и опърпаното наметало от козя кожа. Очите му светеха диво, сякаш с някакъв вътрешен огън. Шаманът извади изпод наметалото си дълга кост, размаха я в кръг над главата си, после подуши въздуха.
Калам бавно измъкна двата си дълги ножа от каниите.
Шаманът изръмжа нещо, завъртя се на високото седло и се смъкна тежко на земята. Май си изкълчи глезена и в следващите няколко мига куцукаше в кръг и сипеше проклятия и слюнка. Воините му скочиха от конете си с лекота и Калам успя да види, че един от тях се хили.
Шаманът — все така тъпчеше в кръг — замърмори нещо, от време на време подръпваше чорлавата си коса. И в тези му движения Калам видя началото на ритуал.
Нещо му подсказа, че тези мъже не са от Армията на Апокалипсиса на Ша’ик. Много по-прикрити и коварни му се сториха. Бавно прибра дългия отатаралски нож в канията и се отпусна в дълбоката сянка зад стълбите, за да изчака. И да види.
Мърморенето на шамана преля в тих монотонен ритъм. Той бръкна в кожената торбичка на колана си, извади някакви малки неща и започна да ги пръска, докато обикаляше в безкрайния си кръг. Черни и лъскави, нещата запращяха и заподскачаха по земята като разпръснати от огнище въглени. От ритуалния кръг лъхна парлива миризма.
Калам така и не разбра дали случилото се след това бе преднамерено. Но краят му със сигурност бе неочакван. Тежко надвисналият над улицата мрак сякаш се загърчи и избухна… и писъци раздраха въздуха. Два огромни звяра връхлетяха върху воините. Сякаш се беше въплътил самият мрак — само лъскавината на гладките им кожи издаваше присъствието им. Зверовете се движеха мълниеносно сред швирналата кръв и пращящите кости. Единият скочи срещу шамана и той изкрещя. Огромната черна глава се люшна настрани и главата на шамана потъна в зейналата й паст. Челюстите се затвориха с влажно пращене.
Хрътката — беше точно това, осъзна Калам — разтърси глава и обезглавеното тяло на шамана тупна на земята.
Другата хрътка ръфаше труповете на воините. Чуваше се пращене на чупещи се кости.
Че бяха хрътки, спор нямаше. Но не бяха Хрътките на Сянка, разбра Калам. Най-малкото бяха по- големи — повече мечки, отколкото кучета. При все това, докато пълнеха коремите си със суровата човешка плът, движенията им бяха гъвкави, изпълнени с първично, гибелно изящество. Не изпитваха никакъв страх и бяха свръхуверени, сякаш това чуждо място, където бяха дошли, им беше толкова познато, колкото родните ловни полета.
Той настръхна. Лежеше съвсем неподвижен, затаил дъх, сърцето му биеше съвсем бавно. Нищо друго не му оставаше, поне докато чудовищата не се махнеха. Но те сякаш не бързаха — и двете почнаха да цепят със зъби дългите кокали и да смучат костния мозък.
„Гладни са, проклетниците. Интересно откъде дойдоха… и какво ще правят сега.“
После едната хрътка вдигна глава и подуши. Изръмжа дълбоко и се надигна. Другата продължи да чупи със зъби едно коляно, безразлична като че ли към онова, което бе разтревожило първата.
Дори когато звярът се обърна и се вторачи право натам, където се беше присвил Калам.
И скочи.
Калам побягна и хвърли зад себе си шепа опушени диаманти — от личния си запас, не на Искарал Пъст.
Дългите нокти задращиха зад него и той се хвърли на земята, претърколи се и хрътката профуча над мястото, където беше само допреди миг.
Другият звяр все така безразлично чупеше коляното. Калам лапна свирката и пръсна последните диаманти между себе си и нападащата го хрътка.
И изсвири, колкото можеше по-силно.
От камъните изникнаха пет демона. Азалани. Нямаше нито миг на объркване — трима моментално се хвърлиха срещу нападащия звяр, а другите двама закрачиха сред мъгла от бясно движещи се крайници към хрътката, останала на улицата. И тя най-сетне вдигна глава.
Колкото и любопитен да беше предстоящият сблъсък, Калам реши да не губи време. Прескочи основите на стената, заобиколи ямите с черни дъна и хукна към по-високия терен на хиляда и петстотин крачки пред него.
Ръмженето, воят, трясъкът и стърженето на камък му подсказаха мащаба на битката, развихрила се на улицата зад него. „Моите извинения, Сенкотрон… но се надявам, че поне един от демоните ти ще доживее достатъчно дълго, за да се измъкне. И да те уведоми за новата заплаха, отприщена на този свят. А помисли и за това — щом са две, сигурно има и още.“
Продължи да тича в нощта, докато звуците зад него не заглъхнаха.
Вечер на изненади. В дюкяна на един продавач на бижута в Г’данисбан. По време вечерята на търговеца Калефа и една от достолепните съпруги на не по-малко достолепен негов клиент. И в Ерлитан, по време на тайно сборище между търговци на плът и убийци кроящи заговор срещу един малазански лакей, уредил тайна покана на носещата възмездие флота на адмирал Нок — която в този момент заобикаляше Отатаралско море на път към съдбовната си среща с единадесет търговски кораба, приближаващи се откъм Дженабакъз — сътрудник на империята, който, щеше да се окаже, се събуди на другата заран не само жив и здрав, но вече незастрашен от неминуемо убийство. А на крайбрежния кервански път, на двайсет левги западно от Ерлитан, безмълвието на нощта се разцепи от писъци — толкова силни и продължителни, че събудиха един самотен старец, обитаващ кула с изглед към Отатаралско море, макар и само за миг, преди да се обърне в постелята си и да потъне отново в спокоен безметежен сън.
Някъде отдалече едва доловимо прозвуча звук от костена свирка и безброй опушени диаманти, дошли от един дюкян на бижутерското тържище в Г’данисбан, изведнъж се разсипаха на прах — все едно дали прибрани на сигурно в добре заключени ковчежета, или носени на пръстени и накити, или в тайните съкровищници на богати търговци. И от този прах се надигнаха демони азалан, пробудени много преди очаквания миг. Ала това пробуждане ги устрои великолепно.
Всеки от тях си имаше своя задача, но трябваше да действат сами, поне в началото. Налагаше се бързо да усмирят всеки свидетел и демоните го направиха с удоволствие. Изрядно и точно.
За онези от тях обаче, които се появиха сред руините на един древен град в Рараку и видяха срещу себе си две същества, споменът за чието съществуване почти се бе изличил в расовата им памет, няколкото мига, последвали появата им, се оказаха донякъде проблематични. Защото много скоро стана ясно, че хрътките изобщо не са склонни да отстъпят завладяната вече от тях територия.
Битката беше свирепа и свърши незадоволително за петимата азалан — те бяха отблъснати и плувнали в кръв. Хукнаха да подирят най-дълбоките сенки, в които да се скрият от настъпващия ден. Да се скрият и да ближат раните си.
А в селението, известно като Сянка, един бог седеше вцепенен на своя ефимерен трон. Вече се бе съвзел от стъписването и умът му препускаше бясно.
Бясно.
Трясък на разцепено дърво, счупена мачта, повлякла със себе си въжета и платно, сблъсък, който разтърси целия съд, след което — звук от плискаща се вода по каменен под.
Кътър изстена и с мъка се изправи.
— Апсалар?
