забравяй да примижиш хубаво — не бих искал тези прелестни прозорчета от пламък да пострадат…
Беше очаквала да срещне отпор, но проникна без никаква съпротива. Шест стъпки в непрогледен охрен свят, после навън, в опърлената от зноя равнина на Рараку, и тя примига в мъгливата светлина на привечерта. Още четири крачки и стъпи на нагорещена скала. Обърна се.
Усмихнат, Перла вдигна ръце, с дланите нагоре. Бе на крачка зад нея.
Тя пристъпи към него, едната й ръка в стоманена ръкавица се пресегна и го хвана за тила, другата се спусна много по-ниско, докато устата й се притискаше в неговата.
След няколко мига си разкъсваха дрехите.
Без никаква съпротива.
На по-малко от четири левги на югоизток — вече се здрачаваше — Калам Мекхар изведнъж се събуди, плувнал в пот. Терзанието на сънищата все още отекваше в душата му, макар съдържанието им да му убягваше. „Пак онази песен… струва ми се. Извиси се до рев, стиснал все едно гърлото на света…“ Той бавно се надигна и примижа от болежките в схванатите мускули и стави. Това, че се беше сврял в тясната сенчеста цепнатина, не му донесе облекчителен сън.
„А и гласовете в песента… чужди и същевременно познати. Като на приятели… които и една дума не са изпели в живота си. Нищо, което да утеши душата — не, в тези гласове имаше зов за война…“
Взе меха и пи, за да отмие от устата си вкуса на прах, после провери оръжията и снаряжението си. Когато свърши, сърцето му се беше успокоило и ръцете му бяха престанали да треперят.
Не допускаше, че Богинята на Вихъра ще засече присъствието му, след като при всяка възможност бе продължавал по пътя през сенките. А и знаеше, че в известен смисъл самата нощ не е нищо друго освен сянка. Стига да успееше да се крие добре денем, очакваше да стигне до стана на Ша’ик незабелязан.
Нарами торбата и тръгна. Звездите едва се виждаха в небето през гъстата прах. Рараку, колкото дива и пуста да изглеждаше на пръв поглед, беше прорязана от безброй пътеки. Много от тях водеха към отровени извори; други — до сигурна смърт сред пясъчната пустош. А под заплетеното кълбо от човешки стъпки и стари племенни пътни знаци, по хребетите се виеха останки от крайбрежни пътища и мостове, свързвали преди много време някогашни острови в широк плитък залив.
Калам продължи в лек бяг през осеяната с камъни падина, където няколко кораба — дървото се бе вкаменило и те наподобяваха скелети във вечерния сумрак — бяха разпръснали отломките си по спечената глина. Вихърът беше вдигнал покривалото на пясъците и бе оголил праисторията на Рараку, отдавна изгубените цивилизации, преживели хилядолетен мрак. Гледката внушаваше смътно безпокойство и сякаш отново нашепваше за кошмарите, обсебили съня му.
„И проклетата песен.“
Под краката му пращяха кости на морски същества. Вятър нямаше и въздухът беше свръхестествено стихнал. Стотина крачки напред земята отново се издигаше към разнебитен древен път. Калам погледна към хребета, замръзна за миг, после бързо се хвърли на земята, стиснал дългите ножове.
По стария път крачеше войнишка колона. Бойците вървяха с наведени глави и носеха ранените си другари; пиките им се поклащаха над тях и остриетата проблясваха в полумрака.
Бяха около шестстотин души. На една трета от челото на колоната се издигаше щандарт — скелет от гръден кош, закрепен на върха на дълъг прът. Ребрата бяха свързани с ремъци, а вътре имаше два човешки черепа. Надолу по дръжката се спускаха дълги рога, чак до стискащите я бели ръце на знаменосеца.
Войниците крачеха безмълвно.
„Дъх на Гуглата. Това са призраци!“
Убиецът бавно се изправи. Изкачи се безшумно по склона и застана край пътя като човек, привлечен от гледката на маршируваща войска, а войниците се заточиха покрай него — тези откъм неговата страна бяха толкова близо, че можеше да се пресегне и да ги пипне, стига да бяха от плът и кръв.
— От морето излезе.
Калам се сепна. Езикът бе съвсем непознат, ала все пак го разбра. Погледна през рамо… прекосената току-що от него падина беше пълна с блещукаща под звездната светлина вода. Сред вълните, на стотина разтега от брега, имаше пет кораба. Три бяха обгърнати от пламъци и ръсеха пепел и отломки. От другите два единият потъваше бързо, а последният изглеждаше безжизнен — труповете бяха разхвърляни по палубата и висяха от такелажа.
— Войник.
— Убиец.
— Много призраци по този път, приятели. Не ни ли преследваха достатъчно?
— Да, Десимбелакис хвърля по нас безброй легиони и колкото и да избием, Първият император намира все нови и нови.
— Не е тъй, Кулсан. Петима от Седемте регенти вече ги няма. Това нищо ли не означава? И шестият едва ли ще се съвземе, след като прогонихме черния звяр.
— Чудя се дали наистина го прогонихме от този свят?
— Ако Безименните казват истината, да…
— Въпросът ти смущава, Кулсан. Нима не излизаме от града? Където преди малко извоювахме победа?
Разговорът започна да заглъхва, след като говорещите войници го подминаха, но Калам успя да чуе изпълнения със съмнение отговор на Кулсан: „Защо тогава има толкова призраци по пътя ни, Еретал?“
„По-важното е защо моят е тук“, добави на себе си Калам.
Изчака, докато се отдалечат и последните войници, след което пристъпи, за да прекоси древния път.
И видя от другата страна висока мършава фигура, загърната в избелял оранжев халат. С черни ями вместо очи. Едната безплътна ръка стискаше изваян на спирала костен скиптър, на който привидението се беше подпряло, все едно че се крепеше само на него.
— Чуй ги, дух на бъдещето — изхриптя то и килна глава.
И Калам чу. Призрачните войници бяха запели.
Пот изби по черната кожа на убиеца. „Чувал съм я тази песен… или по-скоро нещо като нея. Вариант…“
— Какво, в името на Бездната… Ти, Танно Сънеброднико, обясни ми…
— Сънебродник? Това име ли ще си спечеля един ден? Почетно ли е то? Или признание за проклятие?
— Какво искаш да кажеш, жрецо?
— Не съм жрец. Аз съм Танно, единадесетият и последен сенешал на Ярагатан, прокуден от Първия император заради изменническия ми съюз с Безименните. Знаеше ли какво щеше да направи той? Можеше ли някой от нас да го предположи? Седем регенти, ала много повече от това, о, да, много повече… — Призракът излезе накуцвайки на пътя и бавно закрета по дирята на колоната. — Дадох им песен, за сетната битка. Поне това им дадох…
Калам изчака, докато фигурите се стопиха в тъмното, и се обърна. Морето бе изчезнало, падината отново беше оголила костите си. Той потръпна. „Защо ги виждам тези неща? Съвсем сигурен съм, че не съм мъртъв… макар че скоро може да съм. Дали това не бяха вещаещи смърт видения?“ Беше слушал за такива неща, но не им обръщаше много внимание. Прегръдката на Гуглата бе нещо твърде случайно, за да е заплетена в кълбото на предопределеността… преди вече да се е случила — опитът му поне показваше това.
Той поклати глава, пресече пътя и се спусна в осеяната с камънак низина зад него. Тази ивица земя беше само пясъчни дюни, преди да се вдигне Вихърът. Нивото й бе по-високо — може би с два човешки боя — от дъното на древното море, което току-що беше прегазил, и тук, зад камънаците, се простираха основите на град. Прорязан от дълбоки канали: все още можеше да се различат останките от мостовете над тях. Повечето основи на стени не стигаха и до прасците му, ала изглеждаше, че някои от сградите са били големи — неотстъпващи на нищо, което можеше да види човек в Унта или Малаз. От древните щерни бяха останали дълбоки ями, в тях се беше събирала водата от другата страна на крайбрежния път, обезсолена в съседните солници. Останките от изкуствени тераси говореха за някогашни градини.
