Ритуала на Телланн?
— Не. Отдавна е счупила тези вериги и е възвърнала душата си — тайните дарове на Рараку са дарът на живот и на смърт, първични като самото съществуване. Върнала й е всичко, което е била изгубила — навярно и възраждането на гнева й. Рараку, Камъст Релой, си остава най-дълбоката загадка, защото пази свои спомени… за морето, за водите на самия живот. А спомените са сила.
Камъст Релой придърпа наметалото около мършавото си тяло.
— Отвори пътя.
„И когато го направя, ти и твоите приятели мезла ще ми бъдете задължени, Върховен маг. И ще изпълните желанията ми. Седемте града ще бъдат освободени. Малазанската империя ще оттегли интересите си и нашата цивилизация отново ще разцъфти…“
Той пристъпи в центъра на кръга и вдигна ръце.
Нещо идваше. Нещо чудовищно и изпълнено с дива мощ. С всеки изтекъл миг, докато се приближаваше, страхът на Л’орик се усилваше. „Древни войни… това е усещането, като преродена вражда, омраза, надмогнала хилядолетия.“ И макар да чувстваше, че никой смъртен в този град-оазис не е обектът на тази ярост, оставаше истината, че… „всички сме на пътя му.“
Трябваше да разбере повече. Ала не знаеше по кой път да поеме. Седемте града беше земя, стенеща под невидимо бреме. Кожата й бе покрита с дебели пластове, загрубяла и корава. Не можеше да се изтръгнат лесно тайните на тези пластове, особено тук, в Рараку.
Седеше кръстосал крака на пода на шатрата си, с наведена глава, и умът му гъмжеше от мисли. Яростта на Вихъра бе станала по-свирепа от всякога и го караше да подозира, че малазанската армия се приближава, че последният сблъсък на воли предстои съвсем скоро. Всъщност щеше да е сливане и теченията бяха впримчили в себе си други сили, теглеха ги неумолимо със себе си.
И зад всичко това — тихият шепот на песен…
Трябваше да избяга оттук. Да вземе Фелисин — а може би и Хеборик. И то бързо. Но любопитството го задържаше, поне засега. Пластовете се разтваряха и предстоеше да се разкрият истини, а той искаше да ги научи. „Дойдох в Рараку, защото усетих присъствието на своя баща… близо някъде.“ Навярно си беше заминал, но бе идвал тук, съвсем наскоро. Възможността да открие дирята му…
Кралицата на сънищата бе заявила, че Озрик е изгубен. Какво означаваше това? Как? Защо? Жадуваше за отговори на тези въпроси.
Куралд Тирлан бе породен от жестокост, от разбиването на Мрака. Оттогава Древният лабиринт се бе разклонил в много посоки, за да стане най-сетне достъпен за смъртните хора, като Тир. А преди това — и под маската на животворния огън, Телланн.
Тук, в Седемте града, присъствието на Телланн беше могъщо, смътно и дълбоко скрито може би, но при все това — всепроникващо. Докато Куралд Емурлан беше изкривен и отчаян, заради разкъсването на сестринския му лабиринт. Трудни бяха достъпите в Тирлан и той го знаеше добре.
„Добре. Тогава ще опитам Телланн.“
Въздъхна и бавно се изправи. Рисковете бяха много, разбира се. Взе под мишница опърпаната си телаба и пристъпи към раклата до постелята си. Наведе се, прокара длан над нея да махне временно преградите и вдигна черния капак.
Лиосанска броня, с нащърбения и одраскан бял емайл. Шлем със забрало от същия материал и надолу около врата железни брънки. Лек дълъг меч с тънко острие, прибран в ножницата от светло дърво.
Облече бронята, нахлузи шлема на главата, после се заметна с телабата и смъкна качулката. Последваха металните ръкавици и оръжейния колан.
И спря.
Мразеше да се бие. За разлика от своите родственици Лиосан, мразеше суровите присъди, утвърждаването на грубо очертания мироглед, недопускащ никакво двусмислие. Не вярваше, че редът може да бъде налаган с острието на меча. Категоричност, да, но категоричност, опетнена с поражение.
Най-горчив беше вкусът на необходимостта, но не виждаше друг избор и трябваше да изтърпи този вкус.
Отново трябваше да тръгне, да мине през стана, толкова предпазливо, че да остане невидим за смъртните, макар и под очите на богинята. Гневът й бе най-големият му съюзник и трябваше да му се довери.
Излезе и тръгна.
Слънцето грееше в яростен пурпур зад булото на утаяващия се пясък — имаше още една камбана до залез. Фелисин спеше под навеса, който бяха вдигнали на три кола срещу изваяните каменни дървета, и Л’орик реши да я остави да си отдъхне. Погледна с лека насмешка статуите на двамата Теблор, след което закрачи и се спря пред седемте каменни лика.
Духовете отдавна си бяха отишли, ако изобщо бяха идвали тук. Тези загадъчни Т’лан Имасс, станали богове на Тоблакай. Освещаването им бе отнето и това място бе останало посветено на нещо друго. Но пролуката беше останала — дирята от нечие кратко гостуване може би. Достатъчно, за да може да си отвори път към Лабиринта на Телланн.
Той отприщи силата, съсредоточи волята си в тази пролука, ушири я, докато можеше да прекрачи през нея…
На тинест бряг край огромно езеро. Ботушите му затънаха до глезените. Облаци насекоми се вдигнаха откъм брега и закръжиха около него. Л’орик се взря в облачното небе. Въздухът беше душен като в късна пролет.
„Попаднал съм на погрешно място… в погрешно време. Това е най-древният спомен на Рараку.“
Погледна към сушата. На двайсетина разтега се изпъваше блатиста низина, тръстиките се поклащаха на лекия вятър, след това теренът леко се издигаше към савана. Далече на хоризонта се очертаваше верига хълмове. Тук-там сред тревите се издигаха величествени дървета, с накацали по тях шумни белокрили птици.
Рязко движение сред тръстиките привлече погледа му и ръката му посегна за дръжката на меча, щом главата на звяра се появи, последвана от изгърбените рамене. Хиена, каквито можеше да се видят на запад от Ейрън и по-рядко в Карашимеш, но тази беше едра като мечка. Вдигна широката си глава, подуши и очите й сякаш примижаха.
Хиената пристъпи напред.
Мечът на Л’орик изсвистя от ножницата.
При съсъка му звярът се изправи на задните си крака, скочи наляво и драсна през тръстиките.
Той проследи бягството му по поклащащите се стръкове, след това го видя още веднъж — тичаше нагоре по склона.
Л’орик прибра оръжието, тръгна през тръстиките с намерението да хване пътеката на хиената и на четири крачки се натъкна на оглозганите останки от труп. Беше отдавна изгнил, с разхвърляни от гладния звяр крайници и на Върховния маг му беше нужно малко време, докато прецени как е изглеждало тялото. Човекоподобен. На ръст колкото обикновен човек, но останките от кожата показваха, че е била покрита с тънка черна козина. Водата беше подула плътта и това подсказваше, че съществото се е удавило. Потърси още малко и намери главата.
Наведе се и я огледа.
Ниско чело, големи челюсти без брадичка, костеният ръб над очите беше толкова тежък, че надвисваше над хлътналите очни кухини. По останките от черепа все още имаше кичури косми, не по-дълги от покриващите тялото, тъмнокафяви и къдрави.
„По-скоро едра маймуна, отколкото Т’лан Имасс… скулите също така са по-малки. И все пак е бил много по-висок, повече човек в пропорциите. Що за човек е било това?“
Нямаше никакви следи от облекло или украшения. Съществото — самец — беше умряло съвсем голо.
Л’орик се изправи. Пътят на хиената се очертаваше ясно през тръстиките и той тръгна през тях.
Облаците се разсеяха, въздухът стана по-горещ и душен. Л’орик стигна до торфа и едва сега стъпи на сухо. Хиената не се виждаше никъде и той се зачуди дали все още бяга. Странна реакция, за която не
