пожар и всичко бе изгоряло и унищожено. Учените бяха разпънати на кръстове — онези от тях, които сами не се хвърлиха в пламъците в пристъп на лудост и на скръб — и телата им бяха нахвърляни в ямите върху натрошените реликви край градските стени.
Фебрил беше изпълнил повеленото му в своя последен жест на вярност и на чиста, неопетнена доблест. Ужасният акт беше необходим. Отказът на Енкура беше може би най-мъжествената проява на съпротива за цялата война. Заради нея Свещеният регент плати с живота си, след като, както разправяше мълвата, ужасът, обзел Дасем Ълтър, щом чул за деянието, беше преминал в гняв.
Междувременно Фебрил беше изгубил вярата си и това го беше прекършило. С изпълнението на заповедта на Енкура до такава степен бе разгневил баща си и майка си — и двамата образовани благородници, — че те се бяха отрекли от него. И в онази нощ Фебрил беше изгубил разсъдъка си; съвзе се чак когато зората оцапа хоризонта и той разбра, че е убил родителите си. И техните слуги. Че е отприщил магия, която бе съдрала плътта на домашните стражи. Че през него се е изляла такава мощ, че да го състари с десетки години и да направи тялото му съсухрено и сбръчкано, с крехки и изкривени кости.
Старецът, изкуцукал в онзи ден през градската порта, беше съвсем незабележим. Енкура го беше търсил, ала Фебрил бе успял да се изплъзне на Свещения регент и да го остави на собствената му съдба.
Непростимо.
Корава дума. Истина, по-твърда от камък. Но Фебрил така и не можеше да реши за кое престъпление се отнася. Три ли бяха предателствата, или две? Беше ли унищожението на цялото онова знание — избиването на всички учени и учители — беше ли то, както по-късно обявиха мезла и други Фалад’ан — най-мръсното от всички деяния? По-мръсно дори от избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс? Толкова мръсно, че името на Енкура да се превърне в проклятие за мезла, както и за всички обитатели на Седемте града? „Три, а не две?“
И кучката разбра. Разбра всяка негова тайна. Това, че си беше променил името, не се оказа достатъчно; не беше достатъчна и старческата му външност, докато Върховен маг Илтара, най-верният слуга на Енкура, беше млад, висок и възжелаван страстно и от мъже, и от жени? Не, тя беше заличила сякаш без никакво усилие всяка негова преграда, изровила беше ямите в душата му.
Непростимо.
Никой, който знаеше тайните му, не можеше да остане жив. Той нямаше да допусне такава уязвимост. Пред никого. Дори пред Ша’ик. Особено пред нея.
„И затова тя трябва да бъде премахната. Дори ако това означава да си имам работа с мезла.“ Не хранеше никакви илюзии за Корболо Дом. Амбициите на напанеца — каквото и да твърдеше — се простираха много извън този бунт. Амбициите му бяха имперски. Някъде на юг Малик Рел, джисталският жрец на Древния Маел, креташе към Ейрън, за да се предаде. И оттам щеше да бъде отведен при самата императрица.
„И тогава какво? Онази змия ще съобщи за неочаквания обрат в Седемте града. Корболо Дом през цялото време е действал в неин интерес. Или друга някоя подобна глупост.“ Фебрил беше сигурен в подозренията си. Корболо Дом искаше триумфално завръщане в имперското лоно. Вероятно и титлата Върховен юмрук на Седемте града също така. Малик Рел щеше да изопачи участието му в събитията при Пропада и непосредствено след това. Върху мъртвия Пормквал щеше да се стовари цялата вина за смъртта на Колтейн и избиването на армията на Върховния юмрук. Джисталецът щеше да се измъкне някак, а в случай, че нещата се объркат, щеше да успее някак да избяга. Фебрил беше сигурен, че Корболо Дом има свои агенти в двореца в Унта — това, което бе изиграл тук, в Рараку, бе само една нишка от много по- голяма паяжина.
„Но най-накрая ще го надвия. Дори да се налага в момента да изглеждам примирен. В края на краищата той прие условията ми — лъжа, разбира се — и аз на свой ред приемам неговите — също лъжа естествено.“
Беше минал през окрайнините на града и вече се бе озовал в по-дивия участък на оазиса. Пътят изглеждаше отдавна неизползван и запустял, осеян със сухи палмови клони и счупени кратуни. Фебрил знаеше, че стъпките му ще унищожат тази заблуда, ала му беше все едно. Убийците на Корболо щяха да оправят бъркотията, в края на краищата. Това само подхранваше самозаблудите им.
Подмина завоя на пътя и излезе на гол участък, заобиколен с ниски камъни. Някога тук беше имало стена, но пясъците я бяха запълнили. Камъст Релой стоеше в центъра, с нахлузена качулка и изгърбен, с четирима от убийците на Корболо, застанали в полукръг зад него.
— Закъсня — изсъска Камъст Релой.
Фебрил сви рамене.
— Да не би да ти приличам на подскачащо жребче? Е, започна ли подготовката?
— Ти си вещият в тези неща, Фебрил, не аз.
Фебрил се намръщи, но после махна вяло с костеливата си ръка.
— Все едно. Имаме време. Думите ти само ми напомнят, че трябва да търпя глупци…
— Не си единственият — провлече Камъст Релой.
Фебрил закуцука към него.
— Пътят, който… поемат слугите ти, е дълъг. Смъртни не са стъпвали по него от Първата империя. Може да е станал измамен…
— Стига предупреждения, Фебрил — сряза го Камъст Релой и с нервността си издаде страха си. — Трябва само да го отвориш. Само това искаме от тебе — винаги сме искали само това.
— Нужно ви е повече от това, Камъст Релой — отвърна с усмивка Фебрил. — Нима искаш тези глупци да вървят слепешком? Богинята е била дух някога…
— Това не е тайна.
— Сигурно, но какъв дух? Дух на пустинните ветрове? Ако си мислиш това, грешиш. Дух на камъка? На пясъка? Не, нито едно от тях. — Махна с ръка. — Погледни наоколо. Рараку пази костите на безброй цивилизации, отвеждащи назад чак до Първата империя, империята на Десимбелакис. И още по-назад — да, повечето следи от това са заличени, но някои все пак си остават, стига човек да има очи да ги види… и разбере. — Изкуцука до един от ниските камъни по ръба на пясъчния кръг, като се мъчеше да прикрие болката в уморените си кости. — Ако започнеш да разкопаваш този пясък, Камъст Релой, ще откриеш, че тези камъни всъщност са върхове на менхири, изправени камъни, по-високи от всеки от нас тук. И че стените им са надупчени и издълбани в странни шарки…
Камъст бавно се завъртя и заоглежда с присвити очи подаващите се от пясъка камъни.
— Т’лан Имасс?
Фебрил кимна.
— Първата империя на Десимбелакис, Камъст Релой, не е била първата. Първата е на Т’лан Имасс. Вярно, в нея не е имало много неща, които човек да разпознае като… имперски. Никакви градове. Никакво разравяне на земята за насаждения или напояване. И армиите й са били немрящи. Съществувал е трон, разбира се, на който е трябвало да седи смъртен — потомствената раса на Т’лан Имасс. Човек. Уви, оказало се, че човешките същества си представят империята… другояче. И тяхната представа не включвала Т’лан Имасс. И ето ти измяната. След това — война. Неравен спор, но Т’лан Имасс не пожелали да унищожат своите деца. И затова се махнали…
— За да се върнат с разбиването на лабиринта — промълви Камъст Релой и кимна. — Когато изригнал хаосът, с ритуала на соултейкън и д’айвърс. — Обърна се отново към Фебрил. — Значи… духът на богинята е бил… Т’лан Имасс?
Фебрил сви рамене.
— Някога имало текстове — изписани върху плочки изпечена глина — от култ на Първата империя, копия от които бяха оцелели до падането на Угарат. Малкото Т’лан Имасс, които хората успели да унищожат, когато се разбунтували, били погребани в свети места. Места като това тук, Камъст Релой.
Другият маг само поклати глава.
— Тя е същество на гнева. Такава ярост не е присъща на Т’лан Имасс…
— Освен ако не е имала причини. Спомени за измяна може би, от тленния й живот. Рана, толкова дълбока, че да изкорени Ритуала на Телланн. — Фебрил сви рамене. — Все едно. Духът е Т’лан Имасс.
— Вече е много късно да ни разкриваш това — изръмжа Камъст Релой. — Все още ли е обвързана от
