Л’орик поклати замислено глава.
— За Бидитал ще се погрижим, момиче. По начин, отговарящ на престъпленията му.
— Ако се каниш да го убиваш, бих те посъветвала да не пращаш Сивожаб с мене. Бидитал е силен — може би повече, отколкото си даваш сметка. Мога да пътувам и сама — никой няма да ме гони, в края на краищата.
— Не. Колкото и да ми се ще сам да убия Бидитал, той няма да умре от моята ръка.
— Има нещо злокобно в това, което казваш, Л’орик. А може би — в това, което не казваш.
— Ще има съсредоточаване, Фелисин. На някои… неочаквани гости. И не смятам, че някой тук ще преживее дълго компанията им. Предстои… голяма касапница.
— Тогава защо оставаш?
— За да бъда свидетел, момиче. Да видя колкото може повече.
— Защо?
Отвърна й с гримаса.
— Както казах, все още търся отговори.
— И те са толкова важни, че да рискуваш живота си?
— Да. А сега ще те оставя малко на грижите на Сивожаб. С него си в безопасност, а като се върна, ще е с необходимите неща за път и коне.
Тя погледна люспестото маймуноподобно същество с четирите очи.
— В безопасност, казваш. Поне докато не е гладен.
„Одобрение. Тази ще я пазя. Но не се бави много. Ха-ха.“
Хеборик пристъпи навън да посрещне госта си. Беше се загърнал в тежкото наметало и държеше ръцете си под сгъвките му, беше придърпал над главата си и качулката.
Л’орик забави стъпките си. Истината нямаше да може да се скрие от този човек и Хеборик се усмихна, като видя как се разшириха очите на Върховния маг.
— Да — промърмори Хеборик. — Упорствах. Но стана и се примирих.
— И какъв е интересът на Трийч тук? — попита Л’орик след дълго, притеснено мълчание.
— Предстои битка — отвърна Хеборик и сви рамене. — Извън това — не знам. Ще разберем, предполагам.
Л’орик изглеждаше изнурен.
— Надявах се, че ще те убедя да заминеш. Да отведеш Фелисин оттук.
— Кога?
— Тази нощ.
— Премести й бивака на левга оттук, отвъд североизточния край на оазиса. Три оседлани коня, още три товарни. Храна и вода за трима, да ни стигне до Г’данисбан.
— Трима ли?
Хеборик се усмихна.
— Не го знаеш, но в това да сме трима има… известна поезия.
— Добре. И колко се очаква да ви чака?
— Докато реши, че е приемливо, Л’орик. Също като теб смятам да се задържа тук още няколко дни.
Той премрежи очи.
— Съсредоточаването.
Хеборик кимна и Л’орик въздъхна.
— Глупаци сме двамата с тебе.
— Може би.
— Преди време се надявах, че ще мога да се съюзя с теб, Призрачни ръце.
— Съюзът ни съществува, повече или по-малко. Достатъчно, за да осигури безопасността на Фелисин. Не че се справихме дотук особено добре с тази отговорност. Можех да помогна — изръмжа Хеборик.
— Изненадан съм, че не си потърсил отмъщение, ако си знаел какво й причини Бидитал.
— Отмъщение? Какъв смисъл има от това? Не, Л’орик, имам по-добър отговор за касапщината на Бидитал. Остави Бидитал на съдбата му…
Върховният маг се стъписа, но после се усмихна.
— Странно, само преди малко казах същото на Фелисин.
— Нещо… неумолимо има в тях.
Бяха излезли на пътя след отдалечаващите се легиони. Виждаха блясъка на поклащащите се железни върхове, като разтопен метал под пясъчния стълб, който от този ъгъл сякаш се издигаше право нагоре и се пръскаше на мъгливо петно от високите пустинни ветрове. Коураб Билан Тену’алас потръпна от думите на Леоман. Прахта се сипеше по гънките на дрипавата му телаба; въздухът толкова близо до Стената на Вихъра се беше сгъстил от утаяващия се пясък.
Леоман се завъртя в седлото да огледа воините си.
Коураб закрепи в стремето счупената пика. Беше капнал от умора. Буквално всяка нощ бяха опитвали набези, а дори когато отрядът му не се включваше пряко в боя, трябваше да се прикриват отстъпления, да се отбиват контраатаки и да се бяга. Да се бяга. Ако Ша’ик беше дала на Леоман пет хиляди воини, сега щяха да отстъпват малазанците. Чак до Ейрън, пребити.
Леоман обаче беше направил каквото можеше с това, с което разполагаше, и беше спечелил — с цената на много кръв — няколко скъпоценни дни. Нещо повече, бяха успели да преценят тактиката на адюнктата и качествата на войниците й. Неведнъж съсредоточеният им натиск срещу редовната пехота я бе накарал да се огъне и ако Леоман разполагаше с нужния брой хора, можеше да притисне здраво малазанците и да ги разбие. Но все идваха било Изгорените сълзи на Гал, било конниците на Уик или онези проклети морски пехотинци и пустинните воини бяха тези, които трябваше да отстъпят. В нощта, преследвани от конници също толкова опитни и неотстъпчиви като хората на Леоман.
Останали бяха около седемстотин — много ранени се налагаше да оставят зад себе си, а Изгорените сълзи на хундрилите ги намираха и избиваха, отнасяха като трофеи части от телата им.
Леоман отново се обърна напред.
— Приключихме.
Коураб кимна. Малазанската армия щеше да стигне Стената на Вихъра до залез-слънце.
— Нейният отатарал може да не успее. Може богинята да ги унищожи до крак още тази нощ.
Сините очи на Леоман се присвиха към настъпващите легиони и бръчките около тях станаха още по- дълбоки.
— Не мисля. Магията на Вихъра не е чиста, Коураб. Не, ще има битка, в самия край на оазиса. Корболо Дом ще командва Армията на Апокалипсиса. Ние с теб, и може би Маток, ще си намерим удобно място… за наблюдение.
Коураб се наведе от седлото и се изплю.
— Нашата война свърши — изръмжа Леоман и стисна юздите.
— Корболо Дом ще има нужда от нас — заяви Коураб.
— Ако е така, значи сме загубили.
Сръгаха конете и препуснаха към Стената на Вихъра.
Можеше да язди половин ден в лек галоп, после да забавя джагския кон в бърз ход за една камбана време и отново да продължи в лек галоп чак до свечеряване. Хавок нямаше равен на себе си. Карса беше преминал достатъчно близо покрай северния край на Угарат, за да види наблюдателите по крепостната стена, и те бяха изпратили отряд конници, за да го спрат при широкия каменен мост над реката — ездачи, които трябваше уж да стигнат там много преди него.
Но Хавок беше разбрал какво трябва, препусна в пълен галоп, изпънал шия, и стигнаха петдесет разтега пред гонещите ги воини. Пешеходците по моста се пръснаха, а мостът се оказа достатъчно широк, за да могат да минат лесно между колите и фургоните. Колкото и широка да беше река Угарат, стигнаха до другата й страна само за десетина изтупвания на сърцето и тропотът на копитата на Хавок премина от бърз каменен ритъм в тежък тътен по отъпканата пръст, щом навлязоха в Угарат Одан.
