С подути крака и изтощени от често прекъсвания сън нощем, сержантът и отделението му се бяха проснали около лагерния огън, приспивани от несекващия рев на Стената на Вихъра на хиляда разтега от спрялата се на стан армия. Изглежда, дори яростта можеше да притъпи ума.
Сержант Балм — на Девето отделение — се приближи, след като даде указания на войниците си къде да вдигнат бивака си. Висок и широкоплещест, далхониецът беше впечатлил Стрингс с хладното си безразличие към натиска, на който ги подлагаха. Отделението на Балм беше дало вече своя дял в съпътстващите похода битки и имената на ефрейтор Детсмел, Троутслитър, Уидършинс, Галт и Лоуб бяха на устата на всички в легиона. Същото беше в сила и за някои от другите две отделения. Моук, Бърнт и Стакър. Том Тиси, Тюлип, Рамп и Ейбъл.
Тежката пехота все още не беше накървавила мечовете, но Стрингс беше впечатлен от дисциплината им. „Кажеш им да стоят на място и пуснат корени чак до скалата.“ Забеляза, че няколко от тях обикалят наоколо. Флашуит, Боул, Шортноус и Уру Хела. Всички навъсени, до един.
Сержант Балм клекна до него.
— Ти си оня Стрингс, нали? Чух, че т’ва не ти е истинското име.
Стрингс вдигна вежди.
— А Балм10 истинско ли е?
Тъмнокожият младеж се намръщи и дебелите му вежди се събраха над носа.
— Че що, истинско си е.
Стрингс се озърна към друг войник от Девето отделение, мъж застанал наблизо с вид все едно, че се кани да убие някого.
— А оня там? Какво му беше името, Троутслитър11? Мамчето ли го е избрала за бебче според тебе?
— Не знам — сви рамене Балм. — Дай му обаче нож в ръката и само гледай.
Стрингс го изгледа и изсумтя.
— Искаше да ме видиш за нещо ли?
Балм сви рамене.
— Горе-долу. Какво мислиш за новите части на капитана? Късничко е за такива промени май…
— Е, не е чак толкова ново. Легионите на Греймейн понякога ги сглобяват по същия начин. Все едно, новият ни Юмрук го одобри.
— Кенеб. Не ми вдъхва доверие.
— И си за нов капитан?
— Да, за нов. Благородник е тоя Ранал. Това стига.
— В смисъл?
Балм извърна очи и се загледа в зареялата се високо над главите им птица.
— В смисъл. В смисъл, че ще ни избие всичките.
„Аха.“
— Кажи го по-високо, не го чуха всички.
— Няма нужда, Стрингс. Споделят го.
— Да го споделят и да го кажат не е все едно.
Геслер, Бордюк и сержантите от Единадесето и Дванадесето се приближиха до огъня, заподаваха си ръце и си замърмориха имената за запознанство. Моук на Единадесето беше фалариец, с тъмножълта коса и брадясал като Стрингс. Беше го пронизала пика в гърба, от рамото до опашната кост, и въпреки усилията на лечителя явно страдаше от лошо срастване на мускулите. Сержантът на Дванадесето, Том Тиси, беше нисък, с лице, което можеше да мине за чаровно пред някоя женска жаба, с пъпчиви бузи и брадавици по ръцете. А като свали шлема си, всички видяха, че е съвсем плешив.
Моук примижа и изгледа продължително Стрингс, сякаш се чудеше откъде го познава, после извади от кесията на колана си рибешки гръбнак и почна да си чисти зъбите.
— Някой тук да е чувал за един войник убиец? Тежката пехота, не знам коя рота, и легиона не го знам. Викаме му Бред Нечестивеца. Чух че утрепал единайсет пустинни воини за една нощ.
— Ми аз чух, че били осемнайсет едната нощ и тринайсет — другата — рече Том Тиси. — Ще трябва да питаме ония с ниските чела, като дойдат.
— Ами тука има техен човек — подхвърли Стрингс и повиши глас: — Флашуит! Я ела за малко при нас, моля те.
Земята сякаш се разтърси под стъпките й. Беше напанка и Стрингс се зачуди дали знае, че е жена. Мускулите по ръцете й бяха по-дебели от неговите бедра. Беше си отрязала цялата коса и по кръглото й лице нямаше никакви украси освен бронзовата халка на носа. Но очите й бяха смайващо красиви, зелени като смарагди.
— Да си чувала за един от тежката, Флашуит? Бред Нечестивия?
Удивително красивите й очи се разшириха.
— Петдесет души убил, викат.
— Кой легион? — попита Моук.
Тя сви рамене.
— Знам ли.
— Не е нашият значи.
— Знам ли.
— Добре де, а ти какво направи? — сопна се Моук.
— Убих петдесет души. Сега мога ли да си вървя? Трябва да се изпикая.
Обърна се и си тръгна. Всички я изгледаха зяпнали.
— Права ли го прави? — подхвърли Том Тиси.
— Що не питаш нея? — изсумтя Моук.
— Не бързам толкова да ме убият. Що не я питаш ти, Моук?
— А, ето ги и сержовете на тежката — смени темата Балм.
Мозел, Соублоун и Тъг все едно че бяха близнаци. И тримата бяха от град Малаз, типични за преобладаващата на острова смесена раса, а заплахата, която лъхаше от тях, идваше не толкова от ръста, колкото от държането им. Соублоун беше най-старата от тримата, корава жена със сиви кичури в дългата до раменете черна коса, с небесносини очи. Мозел беше мършав, тесните му очи издаваха канска кръв някъде в семейното родословие. Косата му беше на плитки и подрязана на един пръст дължина, както я носеха пиратите на Джакатан. Тъг беше най-едрият от тримата, с къса брадва в ръка. Щитът, окачен на гърба му, беше огромен, от тежко дърво, обкован с калай и обшит с бронзов ръб.
— Кой от вас е Стрингс? — изръмжа Мозел.
— Аз съм, защо?
Мъжът сви рамене.
— Нищо. Просто се чудех. А ти — той кимна към Геслер, — ти трябва да си морският, Геслер.
Настъпи неловко мълчание. После заговори Тъг. С тънък глас, сигурно излизаше от повреден ларинкс, предположи Стрингс.
— Чухме, че адюнктата щяла да иде утре при стената. С оня меч. После какво? Мушка с него ли? То какво да му мушкаш, пясъчна буря. А и не сме ли вече в Рараку? Святата пустиня? Пустиня като пустиня, нито усещаш нещо по-така, нито изглежда по-различно. Защо просто не ги изчакаме. Или да ги оставим да си изгният в тая проклета пустош? Ша’ик иска империя от пясък, да си я има.
Накъсаният глас беше непоносим за ушите и късаше нервите, но Тъг като че ли не се канеше да млъкне скоро.
— Много въпроси — заговори Стрингс веднага щом Тъг спря замалко да си поеме хрипливо дъх. — Тази пясъчна империя не може да бъде оставена, Тъг, защото заразата ще се разпространи — ще загубим Седемте града, а толкова кръв се е проляла за завземането им, че не можем да се откажем току-така. А макар да сме в Рараку, още сме в самото й начало. Може да е Свята пустиня, но прилича на всяка друга, да. Само че ако има някаква сила, тя е в това, което ти прави, след време. Може би не точно какво ти прави, а какво ти дава. Не е лесно да се обясни. — Той сви рамене.
Геслер се окашля.
— Вихърът е магия, Тъг. Мечът на адюнктата е отатарал. Ще има сблъсък между двете. Ако мечът на
