адюнктата се издъни, всички се връщаме у дома… или обратно за Ейрън…
— А бе, аз не го чух така — заговори Моук и спря да се изплюе на пясъка, преди да продължи. — Ако не можем да я пробием тая стена, обръщаме на изток, и после на север. Към Г’данисбан или Ерлитан, да речем. Да изчакаме Дужек Едноръкия и Върховния маг Тайсхрен. Чух даже, че и Греймейн може да бъде отзован от кампанията в Корелри.
Стрингс го зяпна.
— В чия сянка си стоял, Моук?
— Ами, логично е, нали?
Стрингс въздъхна и се изправи.
— Всичко това са приказки на вятъра, момчета. Рано или късно ще тръгнем слепешката накъдето ни поведат. — Тръгна към шатрите на отделението си.
Войниците му, сред тях и Кътъл, се бяха струпали около Ботъл, който седеше на пясъка и като че ли си играеше с някакви клонки и пръчици.
Изведнъж сержантът се спря, смразен. „Богове на пъкъла, за миг ми се стори, че виждам Бързия Бен с отделението на Уискиджак, струпани около някакъв адски опасен ритуал…“ Някъде от пустинята извън лагера до ушите му достигнаха смътни звуци, като от песен, прерязала като острие на меч рева на Стената на Вихъра. Стрингс поклати глава и се приближи.
— Какво правиш, Ботъл?
Младежът го погледна гузно.
— Ъ, нищо особено, серж…
— Опитва предсказание — изръмжа Кътъл. — Ама като гледам, доникъде не стига.
Стрингс бавно се наведе срещу Ботъл.
— Интересен стил. Пръчки и клонки. Откъде го научи това, момче?
— От баба ми.
— Вещица ли беше?
— Повече или по-малко… Майка ми също.
— А баща ти? Той какъв беше?
— Не знам. Имаше разни слухове… — Младият войник наведе глава, явно смутен от въпроса.
— Все едно. Тази фигура тука, свързана е със земята. Това, дето държи силата, не стига, трябва ти повече…
Всички вече гледаха Стрингс.
Ботъл кимна и извади малка кукличка, изплетена от пурпурночервени стръкове трева, с увити около нея ивици черен плат. Сержантът се ококори.
— Кой, в името на Качулатия, трябва да е това?
— Ами, ръката на смъртта, един вид. Аз поне исках да е това. Знаеш го къде ходи, нали. Но не ще да съдейства.
— Извличаш от лабиринта на Гуглата?
— Малко…
„Хм, у това момче има повече, отколкото си мислех.“
— Качулатия го остави. Може да се навърта, но няма да се приближи, преди да е станала случката, а и тогава я кара слепешката кучият син. За тази фигурка, дето си я направил, пробвай с Патрона на убийците.
Ботъл се сепна.
— Какво, Въжето? Хм, и с него я стане, я не стане…
— В смисъл? Каза, че познаваш Мийнас. Сега излиза, че и Гуглата познаваш. И вещерство. Май просто си ги измисляш тия.
Младият маг се намръщи.
— Добре, добре. Стига си плямпал. Трябва да се съсредоточа.
Войниците наоколо се смълчаха отново. Стрингс заби поглед в пръчките и клонките, забити в пясъка пред Ботъл. След дълга пауза магът бавно постави между тях кукличката, натисна краката й в пясъка, докато тя не застана изправена, и внимателно отдръпна ръката си.
От едната страна на фигурата минаваше права линия от пръчки и Стрингс реши, че трябва да изобразяват Стената на Вихъра, защото започнаха да се полюшват като стръкове тръстика под вятъра.
Ботъл заломоти нещо под носа си, все по-настойчиво, после — отчаяно. Най-сетне дъхът му свърши, той се отпусна и отвори очи.
— Не става…
Пръчките бяха спрели да се движат.
— Безопасно ли е да се бръкне там? — попита Стрингс.
— Да, сержант.
Стрингс се пресегна и взе куклата. После я постави обратно… от другата страна на Стената на Вихъра.
— Опитай сега.
Ботъл го изгледа за миг, отново се наведе над фигурата и затвори очи.
Стената се разлюля отново. После няколко пръчки по редицата нападаха.
Няколко души в кръга ахнаха, но Ботъл се намръщи още повече.
— Не се движи. Куклата. Въжето го усещам. Близо, съвсем близо. Има сила, излива се в, или може би от куклата, само че тя не се движи…
— Прав си — рече Стрингс и на лицето му се плъзна широка усмивка. — Не се движи. Но сянката й — да…
Кътъл изпръхтя.
— Кралицата да ме вземе дано, прав е. Адски шантава работа… е, аз се нагледах. — Стана изведнъж, много изнервен. — Гадна работа е това магията. Аз си лягам.
Прорицанието изведнъж свърши. Ботъл отвори очи и огледа кръга, с лъснало от пот лице.
— Защо не се движеше? Защо само сянката му?
Стрингс също стана.
— Защото още не е готов, момче.
Смайлс го изгледа навъсено.
— И кой е той? Самото Въже ли?
— Не — отвърна Ботъл. — Не е той, сигурен съм.
Без нищо да каже, Стрингс се отдалечи от кръга. „Не е Въжето, разбира се. Някой още по-добър от него, мен ако питат. Тук е. И е от другата страна на Стената на Вихъра. И знам точно за кого си точи ножовете в този момент.“
„Само онова проклето пеене да можеше да спре…“
Стоеше сам в тъмното, обсаден от гласовете. Връхлитаха го от всички посоки, кънтяха в черепа му. Не стигаше това, че беше виновен за смъртта на войници; сега те не искаха да го оставят на мира. Сега духовете им му крещяха, призрачните им ръце се протягаха през Портата на Гуглата, пръстите дращеха в мозъка му.
Гамът искаше да умре. Беше повече от безполезен. Беше пречка, един от многото бездарни пълководци, оставили след себе си реки от кръв, поредното име в тази позорна, унизителна история, подклаждаща най- лошите страхове в сърцето на редовия войник.
И това го беше влудило. Вече го разбираше. Гласовете, парализиращата несигурност, как винаги беше изтръпнал от студ и разтреперан, колкото и горещо да беше слънцето денем и колкото и топли да бяха лагерните огньове нощем. И тази слабост, прокрадваща се в крайниците му, разреждаща кръвта в жилите му, докато сърцето му сякаш не започнеше да помпи разкаляна вода вместо кръв. „Прекърших се. Провалих адюнктата още с първото изпитание на куража ми.“
С Кенеб всичко щеше да е наред. Кенеб беше добър избор за нов Юмрук на легиона. Не беше чак толкова стар, а си имаше и семейство — хора, заради които да се сражава, при които да се завърне, хора, които осмисляха живота му. Това бяха важни неща. Нужният натиск, пламъкът, нужен за кръвта. Всичко
