това не съществуваше в живота на Гамът.
„Тя със сигурност изобщо не е имала нужда от мен, нали? Фамилията се разкъса сама и с нищо не можех да го предотвратя. Бях най-обикновен кастелан, почетен домашен гвардеец. Изпълнявах заповеди. И когато само една дума от устата ми можеше да промени съдбата на Фелисин, аз само отдадох чест и отвърнах: «Да, господарке.»“
Но той винаги си беше давал сметка за слабостта на своя дух. И беше получавал безброй възможности да прояви слабостите си. Безброй възможности, въпреки че тя гледаше на тези моменти като на проява на вярност, дисциплинирано приемане на заповеди, колкото и ужасни да бяха последствията им.
— Силно.
Нов глас. Той примига, зашари с очи наоколо, после погледна надолу и видя осиновеното от Кенеб хлапе, Гръб. Полуголо, с потъмняла от слънцето кожа, оцапана с кал, със сплъстена коса, с очи, блеснали на звездната светлина.
— Силно.
— Да, силни са. — Детето беше подивяло. Беше късно, скоро сигурно щеше да се съмне. Какво търсеше тук? Какво търсеше тук, извън лагерните постове, само. Да го заколи някой пустинен воин?
— Не те. Тя.
Гамът го изгледа намръщено.
— За какво говориш? Кое е силно? — „Аз чувам само гласовете. Ти не можеш да ги чуеш. Разбира се, че не можеш.“
— Пясъчната буря. Ревът. Много… много… много, много, много СИЛНО!
„Бурята?“ Гамът изтри пясъчните зрънца от очите си, озърна се… и разбра, че стои на по-малко от петдесет крачки от Стената на Вихъра. И звукът на пясъка, бушуващ между скалите по земята, съскащ нагоре на диви, вихрени кръгове, камъчетата, които издрънчаваха тук-там, свистенето на самата вихрушка през изваяните в пясъчника гънки — този звук беше като… „Като гласове. Пищящи, разгневени гласове.“
— Не съм полудял.
— Аз също. Щастлив съм. Тате си има нова гривна. На ръката. Лъскава. Цялата е на шарки. Уж трябва да дава повече заповеди, а дава по-малко. Но съм си щастлив. Много е лъскава. Ти обичаш ли лъскави неща? Дето блестят? Аз да, макар че ме заболяват очите. Сигурно защото ме заболяват очите. Ти как мислиш?
— Вече почти за нищо не мисля, момче.
— Според мен много мислиш.
— Нима?
— И тате така смята. Мислиш за неща, за които няма защо да се мисли. Все едно е. Но аз знам защо го правиш.
— Така ли?
Момчето кимна.
— Същото, заради което и аз обичам неща, дето блестят. Тате те търси. Ще ида да му кажа, че съм те намерил.
Гръб заситни към лагера и скоро се скри в тъмното.
Гамът се обърна и се загледа в Стената на Вихъра. Кипящата й ярост го блъсна в гърдите. Завихреният пясък дереше очите му, отнемаше дъха му. Беше гладна, гладна както винаги, но нещо ново се беше появило, променило бе пронизителния й писък. „Какво ли е?“ Настойчивост, тон, преизпълнен с… нещо.
„Какво търся тук?“
Едва сега си спомни. Беше дошъл, за да потърси смърт. Меча на някой пустинен воин, който да посече гърлото му. Бърза и внезапна смърт, макар и не съвсем случайна.
„И краят на всички тези мисли… от които така ме болят очите.“
Силният тропот на копита го накара да се съвземе, той се обърна и видя двамата конници, изникнали от сумрака. Водеха трети кон.
— Търсихме ви половината нощ — каза Юмрук Кенеб, щом дръпнаха юздите пред него. — Темъл изкара една трета от уикците си — всички ви търсят, сър.
„Сър? Това е неуместно.“
— Твоето дете ме намери лесно.
Кенеб се намръщи под рамката на шлема си.
— Гръб? Дошъл е тук?
— Каза, че отива да ти съобщи, че ме е намерил.
Мъжът изсумтя.
— Едва ли. Той още дума не ми е казвал. Дори в Ейрън. Чувал съм го да говори с други, когато е в настроение, но и това е рядко. Но не с мен. Не знам защо. Все едно. Докарахме ви кон. Адюнктата е готова.
— Готова за какво?
— Да извади меча си, сър. Да пробие Стената на Вихъра.
— Тя няма нужда от мен, Юмрук.
— Вярно, но все пак държи на това.
„Аз не го искам.“
— Тя заповяда, сър.
Гамът въздъхна и пристъпи до коня. Толкова беше отслабнал, че му беше трудно дори да се качи на седлото. Двамата го изчакаха с влудяващо търпение. С пламнало и от усилието, и от срама лице, Гамът най-сетне се качи на коня, краката му успяха да намерят стремената, пое юздите от ръката на Темъл и изръмжа на Кенеб:
— Води.
Подкараха на изток, на почтително разстояние от стената от побеснял пясък. След стотина разтега завиха към група от петима души, възседнали конете си и неподвижни. Адюнктата, Тене Баралта, Блистиг, Нил и Недер.
Внезапен страх стегна сърцето на Гамът.
— Адюнкта! Хиляда воини може да чакат от другата страна! Трябва да строим тук цялата армия! С тежката пехота на фланговете. С конен авангард, стрелци, морска пехота…
— Това ще стигне, Гамът. Тръгваме напред веднага — слънцето вече осветява стената. Освен това нима не го чуваш? Писъкът и е изпълнен със страх. Този звук е нов. Приятен звук.
Той се взря в завихрената пясъчна преграда. „Да, точно това чух преди малко.“
— Значи тя знае, че преградата й ще падне.
— Богинята го знае — потвърди Недер.
Гамът погледна през рамо двамата уикци. Изглеждаха окаяни, обичайното им състояние напоследък.
— Какво ще стане, когато Вихърът затихне?
Момичето само поклати глава, но брат й отговори:
— Стената на Вихъра обкръжава лабиринт. Унищожим ли стената, проникнали сме в лабиринта. Богинята става уязвима — да имахме един батальон Нокти и половин дузина Върховни магове, щяхме да я заловим и да я убием. Но това не можем да го постигнем. — После вдигна ръцете си в непривичен жест. — Армията на Апокалипсиса ще си остане подкрепена от силата й. Войниците им няма да се разколебаят, ще се бият до самия край. Особено при вероятността този край да е нашият, а не техният.
— Предричанията ти за погром не са от полза, Нил — измърмори адюнктата. — Придружете ме всички, докато не заповядам друго.
Подкараха конете си към Стената на Вихъра, приведени срещу свирепия вятър и пясъка. На петнадесет разтега от нея адюнктата вдигна ръка. Слезе от коня, стисна дръжката на меча и закрачи напред.
Ръждивото острие на меча отатарал излезе наполовина от ножницата… и се спусна внезапна тишина. Гръмовният бяс на пясъчната стена пред тях замря в сриващи се облаци от пясък и прах. Съсъкът на сипещия се пясък се надигна, надмогна глъхнещия вой на бурята. Премина в шепот. Лумна ярка светлина. И
