с нея — пълно безмълвие.
Адюнктата се обърна рязко, изумена и невярваща.
— Тя се отдръпна! — извика Нил и залитна напред. — Пътят ни е чист!
Тавори вдигна ръка да го спре.
— В отговор на моя меч ли, магьоснико? Или е стратегическа маневра?
— И двете, според мен. Не иска да понесе драговолно такава рана, мисля. Вече ще разчита на тленната си армия.
Прахта се сипеше като дъжд, на вълни, огрени в злато от изгряващото слънце. И лоното на Святата пустиня вече се виждаше ясно през пролуките на замиращата буря. С прилив на облекчение Гамът видя, че няма никаква чакаща орда. Само нова пустош, докъдето стигаше погледът му, с нещо като стръмнина на хоризонта на североизток, която се снишаваше на запад и продължаваше във верига от странно прорязани хълмове, като естествена преграда.
Адюнктата се качи на коня си.
— Темъл. Напред да се пратят съгледвачи. Не вярвам да има повече набези. Не, те ще ни изчакат на място, което сами ще изберат.
„И тогава ще дойде битката. Смъртта на стотици, навярно — на хиляди войници. Адюнктата, юмрукът на императрицата. И Ша’ик, Избраната слугиня на богинята. Сблъсък на воли, нищо повече. Но той ще реши съдбата на стотици хиляди.“
„Не искам да имам нищо общо с всичко това.“
Тене Баралта беше подкарал коня си до Гамът.
— Сега ни трябваш повече от всякога — промълви Червеният меч, докато адюнктата раздаваше с подновена енергия заповеди на прииждащите откъм лагера офицери.
— Изобщо не ви трябвам — отвърна Гамът.
— Грешиш. Трябва й предпазлив глас…
— Глас на страхливец, по-точно. Не, тя няма нужда от това.
— При всяка битка се спуска мъгла…
— Знам. Бил съм войник. И добре съм се справял. Изпълняваш заповеди, не командваш никого освен самия себе си. Най-много шепа хора, но не хиляди. През всички онези години бях на нивото на компетенцията си.
— Добре тогава, Гамът. Стани отново войник. Войник, който случайно е прикрепен към свитата на адюнктата. Предложи й гледната точка на редовия войник. Слабостта, която изпитваш, не е само твоя — разбери, тя се споделя от стотици и хиляди тук, в легионите ни.
Блистиг се беше приближил от другата страна и се намеси:
— Тя си остава много отчуждена от нас, Гамът. Лишена е от съветите ни, защото нямаме възможност да й ги дадем. Та ние дори не знаем каква е стратегията й…
— Ако изобщо има стратегия — измърмори Тене Баралта.
— Нито тактиката й за предстоящата битка — продължи Блистиг. — Това е опасно, противоречи на малазанската военна доктрина. Тя направи тази война лична, Гамът.
Гамът се загледа към нея. Беше подкарала напред, с Нил и Недер от двете й страни, и като че ли оглеждаше прорязаните хълмове, отвъд които, както знаеха, чакаше Армията на Апокалипсиса на Ша’ик. „Лична? Да, би могла да я направи точно това. Защото винаги е правила точно това.“
— Такава е, каквато е. Императрицата не може да не е познавала нрава й.
— Ще нагазим във внимателно заложен капан — изръмжа Тене Баралта. — Корболо Дом ще се погрижи за това. Ще държи всяко късче по-висок терен, всеки подстъп. Все едно да боядиса едно голямо червено петно, където иска да застанем, докато ни избива.
— Тя си дава сметка за тези възможности — отвърна Гамът. „Остави ме на мира, Тене Баралта. И ти също, Блистиг. Вече не сме трима. Вече сме двама и един. Говорете на Кенеб, не на мен. Той може да ви подкрепи. Аз не мога.“ — Трябва да тръгнем срещу тях. Какво друго искате да направи?
— Да ни изслуша, това — отвърна Блистиг. — Трябва да намерим друг подстъп. Да подходим от юг може би…
— И да похабим още седмици в поход? Не допускаш ли, че Корболо Дом си е помислил същото? Всеки извор и водоизточник ще бъде замърсен. Ще обикаляме, докато Рараку не ни убие всички, без нито един меч да е вдигнат срещу нас.
Зърна за миг как се спогледаха Блистиг и Тене Баралта и се намръщи.
— Разговори като този няма да закърпят счупеното, господа. Спестете си думите. Не се съмнявам, че адюнктата ще свика военен съвет в подходящия момент.
— Дано — изръмжа Тене Баралта, стисна юздите и обърна коня си.
Щом се отдалечи, Блистиг се наведе от седлото и се изплю.
— Гамът, когато свикат съвета, бъди там.
— А ако не дойда?
— Достатъчно грижи си имаме. С всичките знатни офицерчета и безкрайния им списък с оплаквания. Войници, издигнали се от редовите редици, са рядкост в тази армия. Признавам, в началото нямах много високо мнение за тебе. Смятах те за галеника на адюнктата. Но ти се справи с легиона си много добре…
— До първата нощ, в която се сразихме с врага.
— Където една „проклетия“ уби коня ти и за малко не ти откъсна главата.
— Бях се побъркал преди това, Блистиг.
— Само защото се набута в сражението. Един Юмрук не бива да прави това. Стоиш отзад, обкръжен от вестоносци и охрана. Може да се окаже, че няма да издадеш нито една заповед, но все пак си ядрото, непоклатимото ядро. Само това, че си там, е достатъчно. Те могат да ти съобщят нещо, ти на тях. Можеш да окажеш подкрепа, да облекчиш части, да реагираш на хода на събитията. Това прави офицерът с висш ранг. Озовеш ли се сред битката, ставаш безполезен, превръщаш се в пречка за своите войници, защото са длъжни да ти пазят кожата. Още по-лошо — не можеш да видиш нищо, вестоносците ти не могат да те намерят. Изгубил си перспективата. Ако ядрото се поколебае или изчезне, легионът пада.
Гамът помисли над думите му, после въздъхна и сви рамене.
— Всичко това вече е без значение. Не съм вече Юмрук. Кенеб е, и той знае какво да прави…
— Той е действащ Юмрук. Адюнктата го заяви ясно. Временно е Юмрук. На теб се пада да си върнеш званието и командването.
— Няма да го направя.
— Длъжен си, упорит кучи син такъв. Кенеб е адски добър капитан. Сега в тази роля го замества някакъв благородник. Адски тъп. Докато беше под петата на Кенеб, нямаше проблем. Трябва да върнеш нещата в подходящия им ред, Гамът. И трябва да го направиш още днес.
— Откъде разбра за този нов капитан? Та той дори не е в легиона ти.
— Кенеб ми каза. По-скоро би предпочел да повиши някой от сержантите си — има няколко с повече опит от всеки друг в тази армия. Покрили са се, но все пак си личи. Но офицерският корпус, от който адюнктата е длъжна да извлича кадри, е пълен с благородници — цялата система си е един частен бизнес, лични връзки и корупция. Въпреки чистката си съществува — тук, в тази армия.
— Сержантите ще са най-полезни там, където са.
— Точно така. Така че престани да ми се цупиш като последния сополанко, старче, и се върни в строя.
Опакото на тежкия му юмрук удари Блистиг през лицето толкова силно, че му счупи носа и го изхвърли през задницата на коня.
Чу как друг кон изцвили зад него, обърна се и видя адюнктата, сред облака прах, изригващ изпод копитата на животното. Беше го зяпнала.
Блистиг изплю кръв и бавно се изправи.
Гамът го изгледа кисело и подкара към нея.
— Готов съм да се върна на служба, адюнкта.
Едната й вежда леко се вдигна.
— Много добре. Чувствам се длъжна да те посъветвам обаче в бъдеще да даваш отдушник на
