Вдигнах поглед към нея с намерението да отправя една последна молба, но когато видях израза на лицето й, мигом се разколебах. Не мога да кажа за какво мислеше, но изглеждаше така, сякаш се взира в нищото. Лицето й бе все така съвършено овално, но в ъгълчетата на очите и устата й напрежението бе изписало леки бръчки. Тя въздъхна тежко и погледна надолу към чашката си, а в погледа й имаше горчивина.
Една жена, която живее в огромна къща, може да се гордее с всички свои прекрасни вещи, но в мига, щом чуе пращенето на огъня, решава светкавично кои са няколкото от тях, които най-много цени. През дните след нашия разговор с Мамеха усещах с всичките си сетива, че животът ми изгаря край мен, но макар да се мъчех да открия дори едно-едничко нещо, което да има значение за мен, след като Нобу стане мой данна, със съжаление трябва да призная, че опитите ми завършваха с неуспех. Една вечер, както седях на колене край маса в чайната „Ичирики“ и се опитвах да не мисля прекалено много за това колко съм нещастна, изведнъж се почувствах като загубило се в снежна гора дете. А когато огледах побелелите мъже, които забавлявах, те до такава степен ми заприличаха на покрити със сняг дървета, че за един ужасяващ миг ми се стори, че съм единственото живо същество на света.
Колкото и малко да бяха, единствените партита, на които успявах да убедя себе си, че животът ми все още има някаква цел, бяха онези, на които присъстваха военни. През 1938 година вече бяхме свикнали с ежедневните съобщения за войната в Манджурия и всеки ден ни се напомняше за нашата войска отвъд морето с така наречените закуски „Изгряващо слънце“ — кутии с бял ориз и една-единствена маринована слива в средата. Те напомняха за японското национално знаме. Поколения сухопътни и военноморски офицери бяха идвали в Гион за отмора. Но с навлажнени след седмата или осмата чашка саке очи те вече започваха да ни уверяват, че нищо не повдига така духа им както посещенията и Гион. Може би това бяха неща, които офицерите винаги казваха на жените. Но самата мисъл, че аз, някогашното момиченце от крайбрежното село, наистина мога да помогна с нещо съществено на нацията… Не твърдя, че тези събирания, уталожваха страданията ми, но те наистина ми помагаха, като ми напомняха колко себични всъщност са мъките ми.
Минаха няколко седмици и една вечер в коридора на „Ичирики“ Мамеха намекна, че е време да си прибере парите, спечелени от облога с Майка. Спомняте си, вярвам, че двете се бяха обзаложили дали ще успея да си върна дълговете, докато навърша двайсет години. Дълговете ми бяха вече изплатени, макар да бях едва на осемнайсет години.
— Сега, когато ти вече си смени яката, не виждам причина да чакам повече — каза Мамеха.
Това й бяха думите, но според мен истината бе по-сложна. Мамеха знаеше, че Майка мрази да си урежда дълговете и ще й е още по-неприятно да го направи, ако залогът се вдига. След като се сдобиех с данна, доходите ми щяха да се увеличат чувствително, а Майка щеше още повече да трепери над парите, които щях да нося. Сигурна съм, че Мамеха смяташе за най-целесъобразно час по-скоро да прибере полагаемото й се и да мисли за бъдещи приходи, когато му дойде времето.
Няколко дни след това ме повикаха в гостната. Там заварих Мамеха и Майка, седнали една срещу друга, да си бъбрят за лятната жега. До Мамеха седеше посивяла жена на име госпожа Окада, която бях виждала няколко пъти. Беше съдържателка на онази окия, където Мамеха бе живяла някога, и все още водеше сметките й в замяна на част от нейните приходи. Не я бях виждала толкова сериозна — седеше, забила поглед в масата, и не обръщаше никакво внимание на разговора.
— А, ето те и теб — каза Майка. — Твоята по-голяма сестра бе така любезна да ни посети и доведе и госпожа Окада. Благоприличието изисква да присъстваш.
— Госпожо Нитта — обади се госпожа Окада, без да вдига поглед от масата, — Мамеха вероятно ви е споменала по телефона, че това е по-скоро делово посещение. Не е необходимо Саюри да присъства. Сигурна съм, че си има друга работа.
— Не бих допуснала да се покаже нелюбезна към вас двете — отвърна Майка. — Тя ще поседи с нас за няколкото минути, докато сте тук.
В крайна сметка седнах до Майка, а после прислужницата дойде да сервира чай.
— Трябва да сте много горда със своята дъщеря, госпожо Нитта. Успехите й надминаха очакванията! Нима не е така? — попита Мамеха.
— Откъде бих могла да знам какви са били вашите очаквания, Мамеха сан? — отвърна Майка. После стисна зъби и се разсмя със своя особен смях, като ни изгледа поред, за да се увери, че оценяваме находчивостта й. Никой обаче не се усмихна дори, а госпожа Окада само намести очилата си и се покашля. Накрая Майка Додаде: — Що се отнася до моите очаквания, аз наистина не бих рекла, че Саюри ги е надминала.
— Когато преди години за пръв път обсъждахме възможностите й, стори ми се, че нямате особено високо мнение за нея — каза Мамеха. — Дори не бяхте склонна да поемете обучението й.
— Простете, но не мислех, че е разумно бъдещето й да се оставя в ръцете на някой извън нашата окия. Както знаете, ние си имаме Хацумомо.
— О, какво говорите, госпожо Нитта! — засмя се Мамеха. — Хацумомо щеше да е обесила бедното момиче, преди да го е обучила.
— Съгласна съм, че Хацумомо понякога е трудна. Но когато имате по-различно момиче като Саюри, трябва да сте сигурна, че взимате нужното решение в нужното време — както направихме двете с вас, Мамеха сан. Очаквам, че сте дошли днес тук, за да си оправим сметките, нали?
— Госпожа Окада бе така любезна да напише всички суми — отвърна Мамеха. — Ще съм ви признателна, ако ги погледнете.
Госпожа Окада си оправи очилата и измъкна счетоводна книга от чантата на коленете си. Мамеха и аз седяхме мълчаливо, докато тя я разтвори на масата и обясни на Майка колоните от цифри.
— Това са сумите, спечелени от Саюри през миналата година ли? — намеси се Майка. — Боже мой, бих искала наистина да сме толкова богати, колкото вие очевидно си мислите! Ами че те са повече дори от всички печалби на нашата окия.
— Да, сумите са много внушителни — рече госпожа Окада. — Но аз съм напълно убедена, че са верни. Сравних ги внимателно с отчетите на Регистратурата.
Майка стисна зъби и се засмя, защото според мен се притесни, че са я хванали в лъжа. После каза:
— Навярно не съм следила сметките толкова прецизно, колкото е нужно.
След десет-петнайсет минути двете постигнаха съгласие относно сумата, изразяваща доходите ми от моя дебют насам. Госпожа Окада извади от чантата си малко дървено сметало и направи няколко изчисления, като записваше цифрите на празен лист от счетоводната книга. После написа и последната цифра, подчерта я и каза:
— Ето, това е сумата, която трябва да получи Мамеха.
— Като се има предвид колко полезна бе тя на нашата Саюри, аз съм сигурна, че Мамеха сан заслужава и повече — каза Майка. — За съжаление, съгласно уговорката ни тя склони да приеме половината от това, което гейша с нейното положение трябва обикновено да получи, и то след като Саюри си върне дълговете. Сега, когато те са вече изплатени, Мамеха трябва да получи, разбира се, втората половина, така че ще има пълната сума.
— Доколкото знам, Мамеха наистина е приела да вземе половината — каза госпожа Окада. — Но е трябвало накрая да получи двойно. Затова се съгласи да поеме риск. Ако Саюри не бе успяла да си върне дълговете, Мамеха щеше да получи само половината. Саюри обаче успя и Мамеха има право на двойна сума.
— Госпожо Окада, наистина ли допускате, че е възможно да се съглася на подобни условия? Всеки в Гион знае колко внимателна съм с парите. Вярно е, че Мамеха помогна много на нашата Саюри. Наистина не мога да заплатя двойно, но бих искала да предложа допълнителни десет процента. Това, бих рекла, е щедрост, като се има предвид, че нашата окия не може да си позволи лукса да хвърля пари на вятъра.
Думата на жена с положението на Майка би трябвало да е достатъчна гаранция и наистина щеше да е така, но не и в случая с Майка. Но след като бе решила да лъже… всички дълго седяхме безмълвни. Накрая госпожа Окада каза:
— Госпожо Нитта, поставяте ме в трудно положение. Спомням си съвсем ясно какво ми каза Мамеха.
