В този миг вратата се отвори и Тайлър влезе при тях.
— Гастон ми каза, че си се появил с поредната ослепителна красавица под ръка — каза той на Зак. — Не знам как успяваш да ги намериш. Нито пък съм те виждал с по-красива от тази. Страхотна е.
— Извинявам се за закъснението на съпруга си и за езика му — каза Дейзи на Лили. — Ако беше чиния с пиле по булонски, той щеше да те оцени по-добре.
Тайлър се ухили глуповато.
— Време е за вечеря — каза Дейзи. — Мислех да използваме една от частните трапезарии, но в последната минута я резервираха.
— Води приятелката си тук всяка вечер, Зак — каза Тайлър. — Тя ще привлече толкова клиенти, че ще удвоим печалбата си.
— Пак трябва да се извиня заради съпруга си — каза Дейзи. — Той мисли само за две неща — храна и пари. Не знам кое от тях стои на първо място.
— Аз знам, скъпа.
— Само ако някой успее да измисли парфюм, който мирише на телешко печено.
Зак не знаеше защо досега не беше водил Лили в хотела. Глупаво беше постъпил, че не я бе довел тук още вечерта, когато беше пристигнала в града. Дейзи щеше да се погрижи добре за нея и той нямаше да се тревожи за нищо. Двете, изглежда, се разбираха чудесно.
— Ще трябва скоро пак да дойдеш — каза Дейзи.
— За храна като тази бих идвала всяка вечер — отговори й Лили.
— Тайлър е добър готвач. — Тайлър се беше скрил в кухнята в момента, в който бяха приключили с десерта, оставяйки ги да си пият кафето.
— Страхотен е. Всичко беше толкова вкусно.
— Какво ще кажеш да се преместиш в хотела? — попита Зак Лили на път за пансиона на Бела.
— Защо? — попита го учудено тя.
— Мястото е по-хубаво, Дейзи е приятна компания, а ти ще можеш да се наслаждаваш на храната на Тайлър всеки ден.
— И да ми досаждат всички онези мъже?
Зак не можеше да разбере защо поведението на Лили не го тревожеше, след като заплашваше да провали целия му план.
— Хората там са от най-добрите семейства.
— В Салем мога да си намеря една дузина като тях — отвърна Лили.
— Може би ще откриеш, че харесваш някои от тях или пък някой от приятелите му.
— Не съм жена, която ще се омъжи за богат мъж. Искам да се науча сама да се грижа за себе си.
— Но какво ще правиш след това? — попита Зак, който беше разочарован, че идеята му се бе провалила толкова бързо, но същевременно изпитваше облекчение от това, че Лили не изглеждаше впечатлена от младите богаташи, които живееха в хотела.
— Не знам още. Попитай ме отново, когато изкарам поне един месец на някоя работа.
След една седмица Лили лежеше в леглото си и вече не беше толкова сигурна, че щеше да успее да задържи някоя работа за цял месец. Отново я бяха уволнили. Приятелите на Зак бяха увеличили броя на обожателите й. Първоначално последният й работодател, собственик на ресторант, не бе имал нищо против това. Мъжете оставаха два пъти по-дълго в ресторанта му, но и ядяха двойно повече. Но когато двама души се бяха сбили за това кой да седне на нейната маса, той бе дръпнал чертата. Бе й дал заплатата за една седмица и й бе казал да напусне незабавно.
Оттогава Лили обикаляше улиците на Сан Франсиско, но никой не желаеше да я вземе на работа. Тя не обвиняваше никого за това. Каквото и да правеше, все нищо не се получаваше. Не искаше да се прибере у дома си победена и да моли на семейството си да я приеме обратно.
Лили се зачуди дали писмото й беше пристигнало. Вероятно не, тъй като не беше минало достатъчно време, откакто го бе пуснала. Тя искаше да получи някакви новини от дом си, но се страхуваше какви щяха да бъдат те. И особено з това, което щеше да каже баща й.
Лили все още не вярваше, че той щеше да тръгне след нея. Беше осмелила да му се противопостави открито и по-вероятно беше той да я обяви за мъртва за семейството, дори ако смяташе, че е все още невинна, въпреки че едва ли мислеше така. Както изглеждаше, никой в Сан Франсиско не мислеше така. Лили вече бе получила предостатъчно предложения за работа, които не можеше да приеме.
Бе решена да не моли Зак да й помогне отново. Той я караше да се усмихва дори когато й се сърдеше. Говореше глупости, но това винаги я караше да се чувства по-добре. Предполагаше, че точно заради това бе решила да рискува и да тръгне за Сан Франсиско. Той я караше да се чувства много по-добре от който и да било друг.
Лили въздъхна. Утре пак щеше да опита. В този град все трябваше да има нещо, което тя можеше да върши. А ако нямаше, щеше да се отправи някъде другаде. Все някъде трябва да имаше някой, който да притежава крави, които се нуждаеха от доене. Не можеше да си представи, че някой младеж би се радвал да стои прав и да я гледа как дои някаква крава. Може би щеше да успее да задържи тази работа.
Късметът на Зак все още се колебаеше между двете крайности. Той бе прекарал цялата изминала седмица в опити да не загуби ризата на гърба си. Затова пък тази вечер само с три ръце бе спечелил толкова, колкото беше загубил за три нощи.
Променливото щастие започваше да му играе по нервите. Не беше нервен комарджия — нито когато се бе преместил в Ню Орлийнс, нито когато бе работил в плаващите казина по река Мисисипи, нито когато бе имал кръчма в най-дивия миньорски град. Късметът никога не го беше напускал и той бе печелил постоянно.
Тези дни бяха отминали безвъзвратно.
— Тази вечер ти върви — каза Доди, когато той се изправи, за да размърда краката си. — Предполагам, това означава, че Лили ще намине насам.
Зак се стресна като човек, който държи пет аса в ръката си и чува звука от щракването на ударник.
— Какво? Къде? — попита той и се огледа. Доди се разсмя.
— Тя не е тук в момента. Казах само, че вероятно ще се появи. Така става всеки път, когато ти върви напоследък.
— Така е, нали? Като лоша монета.
Но той не мислеше така за нея, вече не. Зак осъзна, че бе мислил за Лили всеки ден, беше се питал какво бе станало с работата й, беше се чудил дали приятелите му все още я следваха навсякъде по петите. Имаше толкова много начини тя да загази, дори когато Бела Холт я държеше под око.
— Мисля, че ще изляза да подишам малко въздух — каза той на Доди.
Тя го погледна въпросително.
— Откога започна да имаш нужда от свеж въздух? Обикновено минават седмици, преди да излезеш навън.
Доди започваше да го дразни. Тя се държеше като будната му съвест.
— Може би се дължи на това, че съм израснал в Тексас, където няма нищо друго, освен свеж въздух — каза той. — Може да се дължи и на колебанията в късмета ми — една вечер губя всички ръце, на следващата пък само печеля. Това ме кара да се съмняваш в уменията си, а такова нещо не ми се е случвало досега. Това е единственото, на което винаги съм можел да разчитам.
— На уменията — да, на късмета — не — отвърна Доди. — А напоследък имаш много лош късмет.
— Може би — каза той и се отдалечи.
Нощно време Барбари Коуст гъмжеше от хора. Кръчми, театри и всякакви заведения бяха наредени от двете страни на улицата. Мъже влизаха и излизаха в един постоянен поток от хора. Шумът от музиката, дрънченето на машините за хазарт, какафонията от човешки гласове, светлината, която струеше от уличните лампи и през прозорците — всичко това създаваме опияняваща шумотевица, която нарушаваше способността на повечето хора да мислят разумно.
Някога това бе увеличавало възбудата на Зак, бе го карало да се чувства, сякаш има всичко, което е желал. Сега обаче той се чувстваше неспокоен, незадоволен, сякаш имаше нещо важно, което му липсваше. Само че той не можеше да определи какво беше то.
Зак не разбираше защо се тревожеше толкова, когато се опиташе да погледне в бъдещето и се
