Но Лили искаше да остане в кръчмата, тя искаше да работи, да бъде полезна. В противен случай всичко останало нямаше значение за нея.
Е, тя скоро щеше да открие, че много други неща имаха значение. Когато това станеше, щеше да съжали и щеше да се върне на колене при него. Той щеше да я приеме, но щеше да я накара да страда мъничко преди това. Никой не можеше да се държи със Зак Рандолф като с някаква стара обувка.
Дори и жената, която беше успяла да стане неизменна част от мислите му, събуждането му, сънищата му.
Бела беше бясна, че я събуждат посред нощ.
— Какво търсиш тук? — попита тя. — Знаеш, че не пускам мъже в пансиона през нощта.
— Вече е сутрин — каза Зак. — Почти седем часът е. Виж, слънцето вече изгря.
— Това все още не обяснява какво правиш тук.
— Искам да видя Лили.
— Не ставай смешен. Тя спи. — Бела присви очи. — Пък и защо трябва да ти позволявам да се виждаш с нея? Сигурно си й направил нещо ужасно, за да я накараш да избяга.
— Нека да си изясним едно нещо още сега — каза Зак. Той не беше в настроение да търпи намесата на Бела. — Аз ще се видя с Лили. Ще я видя в дневната ти и ще си поговорим тихо и спокойно или ще вляза в стаята й независимо дали ще ми крещиш или не.
— Тя не желае да говори с теб.
— Аз обаче искам да говоря с нея. Тя избяга, като остави твърде много въпроси без отговори.
— Не можеш да нахълтваш тук и да притесняваш наемателите ми.
— Аз не я притеснявам, тя е моя жена.
— Не мисля, че тя осъзнава това.
— Това е нещо, което засяга само нас двамата, а не теб. А сега ще отидеш ли да я извикаш, или искаш аз да се кача при нея?
Лили беше в леглото си, когато Бела почука на вратата на стаята й. Тя не беше успяла да мигне цяла нощ.
— Зак е долу — каза Бела.
Лили бе очаквала това и новината не я изненада.
— Каза ли му, че не искам да го виждам?
— Разбира се, но Зак никога не чува онова, което не иска да чуе. Страхувам се, че ще трябва да слезеш. Той не иска да си тръгне.
Лили беше готова на всичко да отложи разговора със Зак точно сега. Знаеше, че това е проява на страхливост, но напускането на кръчмата беше изчерпало цялата й смелост и тя не знаеше дали й бяха останали достатъчно сили, за да се изправи лице в лице със Зак.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита я Бела.
Лили посегна към пеньоара си.
— Да, но това е нещо, което трябва да свърша сама. Онова, което имам да му казвам, може да го нарани.
— Не можеш да нараниш Зак Рандолф. Никой не може. Той няма чувства.
Лили се уви в пеньоара си и завърза колана.
— Напротив, има. Просто ги крие много добре. Хора като него са по-труднодостъпни. Но когато пробиеш стените, с които са се обградили, те се оказват по-уязвими от останалите.
— Не можеш да ме убедиш в това, но предполагам, че го познаваш по-добре от мен.
— Може би — отвърна Лили, — но не го познавам достатъчно добре.
Лили седна и започна да сресва косата си. Въпреки че се налагаше да говори със Зак толкова рано сутринта, тя не смяташе да изглежда така, сякаш току-що беше станала от леглото.
Лили отвори вратата и влезе в официалната дневна на Бела — същата онази стая с тежките мебели и тъмните тъкани. Все едно че влизаше в погребално бюро. Подходящо за случая. Имаше намерение да обяви смъртта на брака си със Зак.
Сърцето й заби малко по-учестено, когато видя Зак. Беше толкова красив. Трудно й беше да повярва, че беше напуснала този мъж, но не можеше да си позволи точно сега да бъде разколебана от красотата му. Независимо колко силно желание предизвикваше той у нея, Лили се интересуваше повече от чувствата му към нея.
Лили не беше в състояние да прецени какво мислеше Зак. Дрехите му не бяха изгладени внимателно както обикновено. Очите му бяха зачервени, а клепачите — натежали, но той бе прекарал цялата нощ в зала, изпълнена с цигарен дим.
— Нищо ли няма да кажеш? — попита той, след като двамата се бяха гледали в продължение сякаш на цяла вечност.
— Чаках ти да започнеш.
— Че защо? Ти си онази, която избяга.
— Помислих, че ще бъдеш по-щастлив, че така ще ти бъде по-лесно.
— Това само ще усложни всичко. Защо си тръгна?
Е, какво пък, все някога трябваше да му каже истината. Дължеше му поне това, след като му се беше натрапвала в продължение на седмици. Вината беше само нейна още от самото начало. Зак беше изтърпял повече, отколкото би изтърпял който и да било друг мъж на неговото място.
— Защото не ме обичаш.
— Напротив, обичам те.
Собствените му думи сякаш го удивиха. Лили предположи, че той не бе искал да ги изрече, но Зак ги повтори.
— Обичам те.
— Не, това не я вярно. Никога не си ме обичал. Опитваше се да го скриеш, като се преструваше, че ти харесва да бъда край теб, че ти харесва да… о, знаещ какво искам да кажа, но дори едно глупаво момиче от планините може да разбере истината.
— Наистина ми харесва, когато си край мен. И наистина ми харесва да се опитвам да си направя бебе с теб.
— Може би, но това не е същото като любовта.
— Защо да не е? Ние сме женени. Аз те представих на семейството си. Смятам да започна да те водя на събирания, да те разведа из града. Това доказва, че те обичам.
Той просто не разбираше. Зак си мислеше, че ако просто произнесеше задължителните думи и извършеше необходимите дела, това беше равносилно на любов. Той не разбираше, че тя трябваше да дойде от сърцето му, а не от разума му.
— А сега се върни у дома и да приключим с тези глупости.
— Не.
— Защо? Ако останеш тук, всички ще си помислят, че нещо не е наред.
— Може би това не е чак толкова лошо. Може би вече е време да спрем да се преструваме.
— Ние не се преструваме. Нали сме женени.
— Може би ще бъде най-добре да започнем да се преструваме, че никога не сме били.
Зак пребледня. Лили не знаеше каква беше причината за това. Решението й се струваше идеално.
— Половин Сан Франсиско знае, че сме женени — каза Зак. — Пък и хората в обществото не отсядат на такива места.
— Тук ми е добре. Не мисля, че ще бъда щастлива между хората, с които искаш да се срещам.
— Не можеш да знаеш това, преди да си опитала. Пък и те не всички са еднакви.
— Може би трябва да ме забравиш, да ме оставиш сама да потъна или да се оправя.
— Опитах се да го направя, но не се получи.
Зак беше прав. Тя винаги объркваше всичко, след което отиваше при него, за да оправя бъркотията.
— Защо дойде? — попита го тя.
Зак изглеждаше като ударен от гръм.
