Лили си казваше, че беше глупаво, дето изобщо искаше да говори със Зак, а още по-глупаво беше да се опитва да го прави в работното време на кръчмата. Той никога не успяваше да се отдалечи за дълго от картите, за да й обърне внимание. Лили не можеше да очаква това да се е променило.
Но тя трябваше да говори с него. Трябваше да разбере дали чувствата му се бяха променили.
Отначало Зак бе идвал в пансиона почти всеки ден. Една сутрин дори се беше събудил рано, за да я причака в магазина. Тя го беше видяла да се приближава и беше помолила госпожа Уелборн да му каже, че я няма, след което се беше скрила в задната стаичка.
Но Зак не се беше появявал в продължение на цяла седмица. През това време Лили се беше опитвала да вземе решение да се върне във Вирджиния, но все не можеше да го направи. Тя обичаше този невъзможен човек. Това никога нямаше да се промени. Нямаше смисъл да си мисли, че можеше да се премести в друг град, да се влюби отново и да създаде свое семейство. Искаше само Зак Рандолф и никой друг. Лили нямаше намерение да се омъжва за човек, когото не обичаше.
Бе смятала, че няма да може да живее с мъж, който не я обича също толкова отчаяно, колкото и тя него, но през миналата седмица се беше принудила да постави под съмнение доста неща. Не беше ли половин хляб по-добре от никакъв?
Всеки път, когато си зададеше този въпрос, сърцето й се свиваше. Това означаваше да се предаде. Това означаваше да приеме, че Зак никога нямаше да я обича така, както тя искаше да бъде обичана, че никога нямаше да намери щастието, което толкова отчаяно желаеше.
Но нямаше ли да се чувства още по-нещастна без него? Тази седмица се беше случило точно това. Последните седем дни бяха най-мрачните и най-нещастните в живота й. Поне по десет пъти на час Лили бе изпитвала желание да отиде при Зак и да му каже, че е готова да го приеме при всякакви условия.
Баща й винаги бе казвал, че може да приема нещо само стопроцентово. Майка й бе твърдяла, че човек трябва да знае как да прави компромиси. Лили не знаеше кой от двамата беше прав. Може би никой. Може би трябваше да потърси някакво съвсем друго решение.
Ако Зак я обичаше, тя беше готова на всичко, стига то да й позволеше да остане с него. Трябваше да я допусне в своя свят. Лили знаеше, че нямаше да бъде лесно да убеди Зак да промени решението си. Бе проявил забележително упорство по този въпрос.
Но тя беше длъжна да го убеди. От това зависеше не сам нейното щастие. Възможно беше тя да е бременна. Ако беше това променяше всичко.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Когато прекрачи прага на „Малкото райско кътче“, Лили се почувства, сякаш се завръщаше у дома си. Познатият интериор и звуци я накараха да си мисли, че всичко в живота й скоро щеше да се оправи. Броят и топлината на поздравите, отправени към нея, й показаха, че клиентите не я бяха забравили. Те искаха да знаят кога щеше да се върне отново в заведението. Тя им махаше с ръка и продължаваше да върви.
Лили се изненада, когато вместо Зак видя Доди да седи на масата. Реши, че той вероятно беше организирал частна игра в кабинета си.
— Няма смисъл да ходиш там — извика й Доди, когато забеляза, че Лили тръгва към кабинета. — Той не е тук.
— Къде е? — попита Лили. Зак никога не напускаше кръчмата си, дори когато заведението се управляваше под зоркия поглед на Доди.
— Не ми каза. Само ме помоли да се грижа за бизнеса продължение на няколко дни.
— Каза ли кога ще се върне? — Лили се надяваше, че не се беше случило нещо лошо.
— Не.
— Играй или излез от играта — каза един от играчите край масата. — Ако искаш да говориш, върви някъде другаде.
— Успокой топката, Чет. Ако продължиш да ме дразниш, ще наредя да те изхвърлят.
— Не и докато държа печеливша ръка.
— Особено тогава. Струва ми се, че печелиш повече, от колкото е възможно. — Доди допи уискито си и даде знак да й донесат друго.
— Да не би да ме наричаш измамник? — попита Чет.
— Не още — отвърна Доди.
— Ако не беше жена…
— Млъквай и играй.
Лили се отдръпна. Тази вечер кръчмата не й се струваше толкова забавна колкото друг път. В атмосферата имаше нещо заплашително, нещо неприятно. Не беше същото както когато Зак беше тук. Може би той беше прав. Може би това място наистина не беше подходящо за нея.
Лили вървеше към вратата, когато я настигна Лизи Ледвил.
— Моля те, не си тръгвай. Трябва да спреш Доди.
— Защо? Какво е станало?
— Тя играе покер с онзи гадняр Чет Лий. Всички знаят, че той мами, но не могат да го хванат.
— Доди знае какво прави. Тя…
— Не и тази вечер. Не знам какво й става. Обикновено не се държи така, но колкото повече губи, толкова повече пие. Трябва да я спреш, преди да се е случило нещо ужасно.
— Но какво мога да направя? Не мога просто да отида при нея и да й кажа да прекрати играта.
Лили се върна при масата. Тя не знаеше какво беше възнамерявала да каже, но в мига, в който видя упоритото, решително изражение на лицето на Доди, разбра, че всичко щеше да бъде напразно. Доди нямаше да излезе от играта. Лили можеше само да остане и да наблюдава, докато не измислеше какво да направи.
— Мога ли да гледам? — попита тя, като се усмихна с най-ослепителната си усмивка на мъжете около масата. — Доди се опитваше да ме научи, но никога досега не съм присъствала на истинска игра.
— Разбира се — каза единият от мъжете. — Придърпай един стол.
— Не ми харесва на масата да има външни лица — изръмжа Чет.
— Аз казвам, че тя ще остане — заяви Доди.
Лили седна близо до Доди, за да може да вижда картите й. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че тя държеше губеща ръка. Лили не разбираше защо Доди не искаше да хвърли картите си и да изчака следващото раздаване. Искаше й се да каже нещо, но не можеше да говори за карти. Може би ако успееше да привлече вниманието на Доди…
Тя докосна крака на Доди със своя.
— Извинявай. Не знаех, че ти е тясно. — Доди дори не вдигна очи, а продължи да се мръщи на картите си, докато отместваше стола си.
Лили я стисна за ръката.
— Искаш ли нещо? Трябва само да кажеш на някое от момичетата.
Очевидно Доди не беше в състояние да разбере никакъв намек тази вечер. Лили трябваше да намери друг начин да помогне.
Нещо, което й беше казал Зак, изникна внезапно в съзнанието й. Той й бе казал, че всеки играч прави жест, който го издава. Според Зак никой не можеше да спечели на покер, без да мами, освен ако не можеше да разчита лицата на противниците си, сякаш гледаше своите собствени карти. Може би ако се загледаше в лицата на играчите, щеше да научи нещо, което да помогне на Доди.
Тя се концентрира върху лицето на всеки един от мъжете. Не след дълго Лили осъзна, че всички те се чувстваха неудобно от присъствието й и не се държаха както обикновено. Доловила предимството си, Лили се усмихна лъчезарно и започна от време на време да подмята забележки, за да държи всички на тръни. През цялото време тя не преставаше да изучава лицата на мъжете.
За своя изненада тя започна да си спомня някои неща, които беше казвал баща й. Той винаги бе твърдял, че ако един свещеник иска да бъде от полза на паството си, трябва да знае кога някой лъже, кога се е случило нещо лошо, дори ако човекът срещу него се опитва да не показва това. Той й бе казал да наблюдава очите, устните, ръцете, да търси нервни движения и дори промяна в дишането.
