ГЛАВА 13
— Накъде отиде той? — попита Изабел.
— Ето натам. — Уил посочи дърветата покрай потока, който минаваше през един канон и след това се вливаше в реката няколко мили по-надолу.
— Трябва да тръгнем след него — настоя тя.
— Когато е готов за това, ще се върне — отвърна Джейк. — Той е смутен и объркан. Последното нещо, което би искал, е някой да върви след него, особено жена.
— Какво искаш да кажеш с това „особено жена“!
— Брет може да е едно уплашено момче, но е достатъчно мъж, за да се противопостави на намесата на жена точно сега.
— Не ти вярвам.
— Попитай Уил.
— Ти би ли искал да тръгна след теб, Уил?
Пит мълчаливо се приближи.
— Аз не бих искал — каза той. — Всички ще ме сметнат за мухльо.
— Нито пък аз — добави Уил, но на Джейк се стори, че той не е толкова категоричен като Пит.
— Надявам се да го нападне някоя пантера — каза Пит. — Мразя го.
— Когато Брет се върне — нареди Джейк, като не обърна внимание на думите на Пит, — искам всички да се държат така, като че ли нищо особено не се е случило. Не искам да го карам да си мисли, че може да принуждава хората да му дават това, което иска, като се държи по този начин.
— Не мога да приема това — заяви упорито Изабел.
— Престани да се опитваш да омаловажаваш начина ми на възпитание на момчетата. Това, което направиха фермерите, е нищо в сравнение с това, което може да се случи, преди да стигнем Ню Мексико. Трябва да съм сигурен, че момчетата знаят какво да правят, и че ще го направят без да задават въпроси.
— Не вярвам в такова отношение към момчетата.
— Не е въпросът в какво вярваме ти или аз. Въпросът е в това какво трябва да се направи. Това е все едно момчетата да се подготвят за битка. Те трябва да се научат да изпълняват заповеди или ще изгубят живота си.
Джейк виждаше как тя се бори със самата себе си, и изпита истинско съчувствие към нея. Тя трябваше да възприема едно след друго неща, които бяха в разрез с нейните принципи и вярвания. Джейк се мразеше, че трябва да й налага такова нещо, но ако искаше да отведе тези момчета със себе си, те трябваше да бъдат готови. В противен случай за тях щеше да бъде много по-добре да се върнат в сиропиталището.
Той вече бе забелязал промяна у повечето от тях. Все още не бяха готови да му се доверят, но му даваха шанс да спечели доверието им. Някои от момчетата разбираха, че той има не по-малка нужда от тях, отколкото те от него. Уил и Пит бяха твърде малки, за да разбират тези неща. Те просто искаха да се чувстват в безопасност.
— Ще почакам до след вечеря — обяви Изабел. — Ако Брет не се върне, ще тръгна да го търся.
Брет не се прибра за вечеря. Джейк отиде при момчетата в лагера с животните и се върна с прясно телешко за вечеря. Каза, че едно едногодишно теле си е счупило крака, но Изабел подозираше, че го е убил, за да имат момчетата обилна храна.
— Много добре, че се отървахме от него — каза Шон, когато научи, че Брет е избягал. — Той не ни харесваше, нито пък ние го харесвахме.
— Не е възможно да мислиш така — възпротиви се Изабел — Вярно, той не винаги бе приятен, но мисли, че вие не го харесвате.
— Аз наистина не го харесвам.
— Той не искаше ние да го харесваме — обади се Чет.
— Той също се чувства не на място тук — продължи Изабел.
— Кой не се чувства по този начин? — каза Шон.
— Но той е от Бостън!
— Не очаквайте от мен да изпитвам съчувствие към него — продължи Шон. — Самият аз нямаше да бъда в Тексас, ако хората от Бостън не бяха се отнесли с родителите ми толкова лошо, че те трябваше да гладуват до смърт.
Изабел разбра, че нямаше да може да изтръгне съчувствие към Брет от момчетата Това не я изненада. Изненада я пълната им незаинтересованост за това, което може да се е случило с него. Та той също беше човешко същество. Как можеше да не ги е грижа за Брет?
Изабел се загледа в мрака, настанил се под дебелите корони на дърветата, и по гръбнака й полазиха тръпки. Ужасяваше се от мисълта да навлезе в каньона след смрачаване. Не разбираше как Брет можеше да остане там, в тъмното. Не можеше да си представи какви животни се спотайваха в сенките. Ако Брет не се върнеше скоро, трябваше да тръгне да го търси.
А досега той можеше да бъде на мили далеч Изабел искрено се надяваше да не е така. Момчето беше само на дванадесет години.
Тази вечер щяха да вечерят в кухнята. Джейк не искаше да поема риск някое от момчетата да бъде видяно. Всички щяха да спят в къщата и в бараката. Дори и допълнителните коне бяха скрити. Изабел се трогна от усилията, които той полагаше никой да не намери бегълците. Това бе още една причина да не проумява как Джейк можеше да не се интересува от съдбата на Брет.
— Ето го и Джейк — обяви Уил.
По време на вечерята момчето бе седяло до почистения прозорец и чакаше Джейк да се завърне със Зийк и Бък. С блеснали от вълнение очи Уил изтича да го посрещне.
Нещо подтикна Изабел да погледне към Мат. В очите му видя гняв. Гняв, който момчето не се и стараеше да скрие. Изабел не разбираше — Мат никога не бе мразил никого.
— Видя ли Брет? — попита Изабел, когато Джейк влезе. Тя започна да подрежда чиниите с храна. За щастие, масата беше ниска и можеха да се хранят насядали по земята, тъй като в цялата къща имаше само един стол.
— Малко вероятно е той да дойде при мен.
Бък и Зийк седнаха и започнаха да се хранят.
— Когато седнете на масата, трябва да изчакате, докато бъде сервирано на всички — каза Изабел. — Щом като мистър Максуел рискува собствеността и спокойствието си за вашата безопасност, мисля, че молбата не е чак толкова голяма.
Момчетата вдигнаха изненадано поглед, но спряха да се хранят.
— Джейк. Казах ти да ме наричаш Джейк, а те могат спокойно да започнат да се хранят.
— Ти можеш да вземаш решенията си за кравите и за ездата, но що се отнася до добрите маниери, решенията ще вземам аз. Освен това е изключително грубо да започнеш да се храниш, преди всички да са получили храната си.
— Но аз дори не съм се приближил до масата.
— Тогава го направи.
Уил си закикоти.
— По-добре направи така, както ти казва, Джейк — предупреди го Шон. — Тази вечер мис Дейвънпорт е поела по пътеката на войната.
Като й хвърли леко подигравателен поглед, Джейк седна на мястото си, а Изабел му връчи чинията с храната.
— Сега можете да започвате.
Никой от момчетата не помръдна. Те продължаваха да се взират мълчаливо в Джейк.
— Не е необходимо да чакате, докато той започне да се храни, а само докато му се поднесе храната.
Изабел подаде на Джейк кафето и се оттегли до прозореца. Не можеше да не се тревожи за Брет. Никога досега не бе прекарвал нощта навън. Младата жена бе сигурна, че момчето се крие някъде близо до
