ранчото.
— Защо не му оставиш малко храна? — обади се Джейк.
— Какво? — Изабел се обърна към него с отнесен поглед.
— Остави една чиния отвън. Така няма да се притесняваш за него.
— Притеснявам се за него не само защото е гладен.
— Съмнявам се той да е отишъл някъде далеч.
— Къде да оставя чинията?
— На верандата.
— Мислиш ли, че той ще се приближи до къщата?
— Ако не го направи, няма да намери храната.
Изабел с мъка удържа гневното си избухване.
— Няма ли да е по-добре да отнеса храната в гората?
— Изабел, не знаеш къде е Брет. Просто я остави на верандата и го повикай. Ако Брет е наблизо, ще те чуе. Ако не те чуе, няма да има никакво значение.
— Има значение! — сопна се Изабел. — Брет е по-важен от кравите ти, от ранчото ти или от онези ужасни фермери.
Очите й плувнаха в сълзи. Тя се извърна рязко, грабна една чиния и започна припряно да я пълни с храна.
— Не мога да разбера как всички вие можете да ядете спокойно вечерята си, като че ли нищо не се е случило!
— Той може да се върне винаги, когато поиска — обади се Чет. — Вратата не е заключена.
Изабел се предаде. Беше си помислила, че само Джейк разсъждава по този начин, но се оказа, че това беше мнението и на момчетата. Взе чинията и се отправи бързо към верандата, преди в яда си да е казала нещо, за което после щеше да съжалява. Изабел излезе в двора пред къщата.
— Брет, знам, че си някъде там! — извика тя. Чувстваше се глупаво, че говори сама и единствените й слушатели са дърветата, но не знаеше какво друго може да направи. — Бих искала да се върнеш. Джейк не се опитваше да те нарани. Просто иска ти да се научиш да яздиш. Знаеш, че трябва. Не можеш винаги да караш фургона. Това би означавало, че постоянно трябва да си с мен, а със сигурност не би ти харесало. Оставих вечерята ти на верандата. Бих ти я донесла, но не знам къде си. Ще сложа и завивката ти на верандата. Без нея ще измръзнеш.
Изабел замълча. Не знаеше какво бе очаквала да чуе. Може би се надяваше да го убеди да излезе от гората. Тишината обаче не се нарушаваше от никакъв звук.
— Не се тревожи, ако не видиш никого да спи на двора. Джейк мисли, че е по-добре всички да спим вътре. Скоро ще тръгнем към Нюкъмърс Кросинг да купим провизии. Трябва да си се върнал преди това Не мога да тръгна, без да съм сигурна, че си в безопасност.
Тя отиде във фургона, разрови завивките, докато намери тази на Брет, върна се и я сложи на верандата.
— Винаги ли си се грижила за другите повече, отколкото за себе си? — Гласът на Джейк, прозвучал от мастилените сенки, я накара да подскочи уплашено.
— Той е разстроен, гладен и му е студено.
— Брет сам може да се погрижи да промени нещата.
— Но гордостта и гневът му го възпират.
— Гордостта може понякога да излезе много скъпа. Може би е по-добре да научи това сега, когато няма да му струва толкова много.
Изабел вдигна поглед. Джейк бе излязъл от плътните сенки, но лунната светлина не осветяваше лицето му, а го превръщаше в странна смесица от светлина и мрак. То изглеждаше като маска — студена и лишена от чувства.
— Не те разбирам. Понякога си мисля, че си най-милият, най-търпеливият човек, когото съм срещала. Миг по-късно си упорит и жесток. Как можеш да съчетаваш тези качества едновременно?
Джейк слезе по стълбите и се отправи към нея. Сега лунните лъчи осветиха лицето му, превръщайки го в бледа маска. То изглеждаше толкова нереално, колкото и ситуацията, в която беше попаднала — намираше се в необятна пустош с десет момчета и един непознат мъж, преследвана от злобни фермери. Готвеше се да пресече огромна, населена с индианци, територия, заедно с цяло стадо добитък.
Животът й приличаше на фантастичен сън.
Настроението й постоянно се променяше от една крайност в друга — в един момент мразеше Джейк, а в друг изпитваше необяснимо желание да бъде близо до него; в един момент изобщо не го разбираше, а в следващия изпитваше удивление, че мъж като него се интересува от нея.
— Аз не се опитвам да бъда такъв или такъв — отвърна Джейк. — Правя това, което трябва. Искам да науча на същото и тези момчета.
— Защо? Ти не ги искаш?
— Нека приемем, че съм се засрамил от себе си поради примера, който даваш ти.
Изабел се разсмя.
— Ако наистина очакваш да повярвам на това, имаш много лошо мнение за интелигентността ми.
Джейк се приближи още повече. Прекалено близо.
— Подценяваш се, Изабел.
Внезапно нощта престана да бъде толкова студена Кръвта кипна във вените й. Коленете й се разтрепериха.
— Не, не се подценявам. Неомъжените жени без семейства не могат да си позволят такова нещо.
— Ако питаш мен, ти си имаш семейство, много голямо при това.
Изабел се зачуди дали той включва и себе си в това семейство. Отказа да мисли за това. Щеше да я накара да си въобрази куп невъзможни неща.
— Тези момчета зависят от мен, защото нямат никакъв друг избор. Веднъж след като се установят някъде и започнат живота си сами, ще забравят за мен.
— Зависи.
— От какво?
— Не съм сигурен. Не мога да кажа, че те разбирам.
Всъщност той бе заинтересуван. Изабел се запита дали той се интересуваше от нея, защото я намираше дребна, но привлекателна, или защото никога не бе срещал човек като нея и се надяваше в бъдеще да може да избегне такива срещи.
— Това не е трудно. Аз не съм по-различна от останалите.
Той се приближи толкова много, че почти я докосваше.
— Ти не приличаш на никоя жена, която съм срещал досега.
— Това не би трябвало… да те изненадва Ти… не може да си срещал тук… много жени.
Джейк беше толкова близо, че Изабел чувствайте как мислите й се объркват. Той беше толкова близо, че тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите.
— Достатъчно.
След това, за нейна изненада и ужас, той я хвана за раменете, наведе се и я целуна. Въпреки че Изабел нямаше опит, разбра, че това не бе страстна целувка. Джейк просто я питаше и опознаваше с устни, като че ли и на него му бе трудно да повярва, че това се случва.
Точно така се чувстваше и тя. Не беше възможно просто да стои тук и да позволява на един мъж да я целува, мъж, с когото бе спорила само минута преди това. Дори и една глупава жена не би целувала мъж, когото не харесва. И въпреки това нямаше сили да се отдръпне. Дори по-лошо, осъзна, че му отговаря. Обичаше да бъде целувана и, изглежда, нямаше нищо против, че Джейк Максуел е този, който я целува.
Сигурно въпреки всичко го харесваше. Трябваше да бъде така. Не можеше да съществува никакво друго обяснение.
— Аз къде ще спя? — раздаде се гласът на Уил. Изабел и Джейк веднага се отдръпнаха един от друг.
— Ще спиш в къщата с мис Дейвънпорт — отвърна Джейк, без да откъсва поглед от Изабел.
