— Мисля, че жените трябва да се срещат колкото е възможно повече — извика Изабел след тях, когато те пришпориха конете и се отдалечиха.
Като изпусна въздишка на облекчение, тя се обърна към Джейк и видя, че той се е втренчил в нея с недоумение.
— Няма мъж в Тексас, който не би обърнал коня в обратна посока и не би изчезнал след пет минути на такова бърборене — каза той.
— Точно на това се надявах — отвърна Изабел, като в същото време се чудеше дали Джейк с тези думи й прави комплимент или не.
— Рупърт е убеден, че нещо не е наред.
— Мислиш ли, че ще се върне?
— Не, но и не мисля, че ще се откаже.
— Защо?
— Не знам — отвърна колебливо Джейк. — Убеден съм, че съществува още някаква причина, за да е толкова решен да намери Зийк.
— Можем ли отново да се качим на конете? — обади се.
Пит.
— Не, още известно време ще останете във фургона — отвърна Джейк. — Искам да съм абсолютно сигурен, че са си отишли.
— Последвайте тази диря — нареди Джейк.
Беше късен следобед. Слънцето бе започнало да се спуска ниско над хоризонта. Изабел все още се надяваше, че ще стигнат града, преди да се стъмни. Следата, която сочеше Джейк, беше отклонение.
— Накъде води този път? — попита тя.
— При един човек, който се надявам да свали веригата на Зийк.
Изабел изобщо не се поколеба. Зийк бе отметнал одеялото. Щеше да се чувства много по-добре, ако той все пак бе заговорил, но черните му очи я гледаха с непримирима омраза. Или може би момчето просто се чувстваше изтощено и нещастно от това, че трябваше да се крие през целия ден.
Когато спряха пред малка дървена колиба, построена в една вдлъбнатина в стената на каньона, вече се бе стъмнило. По скалистия склон растяха само дъбове и кедри. Около колибата растеше в изобилие пурпурна прерийна върбинка. На известно разстояние по-нататък Изабел забеляза отрит навес. От храстите изведнъж се появи един много висок и едър човек.
— Какво искате? — започна направо той.
Не изглеждаше приятелски настроен. Изабел се запита дали все пак беше разумно да спират тук.
— Имам една работа за теб — каза Джейк, като скочи от коня.
— Първо държа да ми платиш.
— Доведох ти един кон.
Мъжът се приближи към животното. Внимателно го огледа, прокара ръце по хълбоците му, вдигна всеки крак поотделно, провери здравината на зъбите му.
— Какво искаш?
Джейк направи знак на Зийк да слезе от фургона.
— Искам да махнеш веригата от крака на това момче. Ковачът погледна Зийк, след това веригата.
— Заключена е с катинар.
— Да, но ключът не е у мен — каза Джейк.
— Загубил ли си го?
— Никога не съм го виждал.
— Не си ли сложил ти веригата?
— Не.
За миг ковачът отново хвърли поглед към коня, след това насочи вниманието си към Зийк.
— Ще отнеме известно време.
— Имаш на разположение тази вечер и утре. Ще се върна на следващия ден.
— Този кон струва много повече от едно просто срязване на заключена верига.
— Да, но има и едно условие. Ти никога не си ни виждал. Ние никога не сме били тук. Ти дори не знаеш кои сме ние.
— Търсят ли го?
— Търсен е, но не и от закона.
— Къде смятате да прекарате нощта?
— Тук, ако нямаш нищо против.
— По-добре е да се върнете на главния път. Не мога да се преструвам, че никога не съм ви виждал, ако ме хванат, а вие сте се настанили в двора ми.
Групата достигна Нюкъмърс Кросинг рано на следващата сутрин преди изгрев слънце.
— Всеки цент от тези пари трябва да бъде похарчен за храна — казваше Изабел. — Не мога с чиста съвест да ти ги дам за револвери и амуниции.
— Един пълен фургон с храна няма да ни е от никаква полза, ако започнат да ни преследват индианци, а ние нямаме с какво да ги отблъснем. Със същия успех можем да останем тук и да им спестим главоболието да крадат стадото ми и да отнемат скалповете ни.
— Сигурна съм, че армията няма да позволи да се случи такова нещо.
— Сигурно няма, ако имат достатъчно войници или ако знаят точно къде ще нападнат индианците, или ако успеят ла дойдат навреме. Не можем да разчитаме на никой друг, освен на себе си.
— Момчетата не знаят как да си служат с револвери — възпротиви се Изабел.
— Аз ще ги науча.
Въпреки че идеята съвсем не й хареса, Изабел се предаде.
— Аз също имам нужда от няколко неща.
Джейк спря пред един дърводелски магазин вместо пред магазин за хранителни стоки.
— Какво ще правим тук? — попита Изабел.
— Ще проверя дали не могат да ми направят специален сандък за храна.
— Какво е това?
— Ще видиш, когато стане готово. — Въпреки че едва се бе зазорило, вратата на магазина беше отворена. Джейк влезе вътре — Ти ли си човекът, който направи сандъка за храна на Чък Гуднайт?
— Точно той — отвърна мъжът в магазина.
— Можеш ли до тази вечер да ми направиш един и на мен?
— Не.
— По дяволите. Трябва да тръгна оттук утре при изгрев слънце. Какво можеш да направиш дотогава?
— Мога да направя нещо, но ще бъде много по-малко, повече ще прилича на кутия.
— Предполагам, че това всъщност е най-важното. Къде искаш да оставя фургона?
— Вкарай го вътре. Можеш да пуснеш животните да пасат наоколо.
Момчетата помогнаха на Джейк да разпрегне животните и да вкара фургона в магазина.
— Трябва да вървим — обърна се Джейк към останалите.
— Каква ще е тази кутия за храна? — попита Изабел.
— Ще видиш.
— Наистина, но ще съм ти благодарна, ако все пак ми обясниш.
Беше й омръзнало той да я смята за по-невежа и безпомощна дори от момчетата.
— Прилича на кухненски бюфет — започна да обяснява той. — Прави се вътре, в задната част на
