фургона. Преди по-малко от месец на път за Ню Мексико Чарли Гуднайт се отби при мен.
— Значи той ни е дал идеята да се отправиш на запад вместо на изток.
— Ако Чарли може да го направи, мога и аз.
Изабел понечи да възрази, след това се отказа. Положението не бе в нейна полза и тя не можеше да се надява да спечели срещу Джейк.
Много малко хора бяха станали от сън, когато те стигнаха главната улица на града. Всъщност това не бе град в буквалния смисъл на думата, а само група груби сгради, скупчени около единствената, при това мръсна улица, разположена при най-хубавия и широк брод на Педерналис Ривър. Въпреки ранния час, смесеният магазин беше отворен.
— Мога ли да вляза? — попита Уил.
— Разбира се — отвърна Джейк. — Всеки може да влезе, но не забравяйте историята ни. Ние сме семейство.
Изабел се отправи между два рафта със стоки, като се отдалечи от Джейк.
— Няма ли да ми помогнеш? — повика я Джейк. — Ти си тази, която готви.
— Няма значение. Мога да съсипя всичко с еднаква лекота.
Джейк трябваше да признае, че това бе истина. Изабел изчезна за момент, след което се появи с чифт ботуши в ръце.
— Ще имаш нужда и от шапка — заяви Джейк.
— Аз вече си имам.
— Имам предвид истинска шапка, такава, която ще стои на главата ти при силен вятър, както и когато яздиш в галоп.
— Не мисля, че някога ще яздя с такава скорост.
— Бъди сигурна, че ще го направиш. — Джейк огледа няколко шапки, докато накрая се спря на една от кафява кожа с плосък връх, широка периферия и връзка, която трябваше да минава под брадичката.
— Тази ще предпазва очите ти от слънцето и главата ти от градушка.
— Но моята шапка…
— Твоята шапка ще отлети при първия порив на вятъра. Ако кон или крава стъпят върху нея, ще я разкъсат. Единственият начин да разкъсаш тази шапка, е да я разрежеш с нож.
Изабел взе шапката и започна внимателно да я разглежда.
— Не обещавам да я нося, но ще помисля. Сега, ако нямаш нужда от мен, имам намерение да свърша още нещо.
— Какво?
— Това си е мой проблем.
И докато замисълът не даде резултат, нямаше да му позволи да научи каквото и да било.
— Къде смяташ да ходиш? Къде мога да те намеря?
— Аз сама ще те намеря.
— Кога?
— Кога тръгваме обратно?
Джейк понечи да отговори, но вместо това от устата му се изсипа цял порой ругатни. Той се втурна презглава към предната част на магазина и погледна навън.
— Това са Рупърт и приятелят му. Изабел се приближи до прозореца.
— Помислих си, че досега са си отишли.
— Същото си помислих и аз. Познаваш ли тези мъже? — обърна се Джейк към продавача.
Мъжът също се приближи до прозореца.
— Разбира се. Купуват си продуктите оттук. Когато ги видях вчера, си помислих, че отново ще правят покупки, но те влязоха и само попитаха за някакви две момчета. Казах им, че не съм виждал никого. Не мога да разбера защо толкова са се заинтересували от онези момчета.
— На нас ни казаха, че търсят едно.
Продавачът се замисли за момент.
— Не, спомням си добре. Казаха, че търсят две момчета. Джейк ги проследи, докато се изгубиха от поглед, челото му бе прорязано от дълбока бръчка. В този момент Изабел се отправи към изхода.
— Ела в хотела за вечеря — каза Джейк.
— Добре. — Тя отвори чантата си и извади оттам малък, но доста тежък пакет. — Остави нещо за непредвидени случаи.
Джейк прекара по-голямата част от сутринта в купуване на различни провизии. Докато той се занимаваше с това, момчетата огледаха всяка стока в магазина, пробваха шапки и ботуши, преровиха купища, дрехи, гледаха с копнеж сладкишите, поставени под стъклени похлупаци. С истинско удоволствие се спряха и на револверите, вземаха тези, които най-много им харесват, преструваха се, че влизат в престрелка. Дори Брет имаше по-приветлив израз от обикновено.
Докато Джейк приключи с покупките, стана време да обяд, затова той ги заведе в едни ресторант и им поръча обилни порции телешко с картофи. Никакво свинско. По време на пътуването свинското със сигурност щеше да им втръсне.
Пред него се очертаваше цял един следобед с три момчета по петите му. Той им даде по петдесет цента, предупреди ги да не ги харчат на едно място и им даде строги нареждания да се приберат в хотела до шест часа.
След като свърши това, Джейк се отправи към най-близката кръчма.
Изабел попи потното си чело. Горещината в кухнята беше непоносима.
— Как изобщо издържате? — попита тя.
— По-добре е, отколкото да готвиш на открито, а вятърът да навява мръсотия в храната или поради дъжда да не можеш да стъкнеш някой приличен огън.
В мига, когато напусна Джейк, Изабел се отправи към хотела.
— Искам да ме научите на всичко, което знаете за готвенето — заяви тя, когато я представиха на готвачката. — И трябва да го направите само за един ден.
Хотелът представляваше дървена сграда на два етажа, кухнята и трапезарията бяха на първия, а спалните на втория етаж. Кухнята беше малка, в нея едва ли можеше да се каже, че има друго, освен маса и голяма желязна печка.
Готвачката я погледна така, сякаш Изабел бе получила слънчев удар, но предложените пет долара веднага премахнаха всичките й колебания. Жената с охота се впусна да обяснява.
— Всъщност не ми е необходимо да знам нещо повече от това, как да готвя боб и бекон — каза Изабел. — Но искам да се науча да ги готвя наистина добре.
— Ще се погрижа да научите още няколко неща — каза готвачката. — Това ваше пътуване няма да продължи вечно.
Така Изабел научи как да приготвя боб по три различни начина, как да готви свинско и телешко поне по половин дузина начини, какво да направи, ако някое от момчетата успее да хване прерийна кокошка, как да сготви месо от бизон или антилопа и накрая как да приготви понички.
— Мъжете са луди по тях — добави готвачката. — Една хубава купчина понички може да ги накара да забравят месеците, през които са яли само лоша храна.
Изабел си записа всичко, което успя.
— Нямам намерение вече да готвя лоша храна.
— Няма значение, научете се да правите понички. След това никой няма да посмее да ви обвини, че готвите лошо.
Изабел не бе толкова убедена. Тази жена не познаваше Джейк Максуел. Той не бе склонен да раздава комплименти. Тя се съмняваше, че ще получи нещо повече от неясно изръмжаване независимо от храната, която сервира.
Е, нямаше значение. Учеше се да готви заради момчетата и самата себе си. Ако Джейк не харесаше храната й, можеше да си сготви сам.
Джейк се чувстваше по-спокоен. Почти бе забравил, че бе натоварен с грижата за три момчета и една
