много свадлива жена. Беше се ограничил на две чаши уиски, но бе прекарал целия следобед в една кръчма, като събираше всички възможни сведения за пътя, който щеше да поеме на запад. Научи, че тази година тревата бе в изобилие. Пролетните дъждове бяха обилни и продължителни. Пътят от Кончо до Пекос Ривърс няма да е толкова труден, ако животните са добре охранени.
Казаха му също, че индианците скоро не са нападали никого. Армията не бе направила кой знае какво, но самото й присъствие бе достатъчно, за да накара индианците да бъдат по-предпазливи. Джейк се чувстваше напълно спокоен, когато излезе от кръчмата. Това състояние продължи, докато видя Пит. Всъщност момчето тичаше с всички сили.
— Фермерите отвлякоха Уил — изкрещя Пит.
ГЛАВА 15
Джейк веднага се втурна след момчето. Зави зад ъгъла на една сграда и видя двама фермери, които бяха се надвесили над Уил и Брет. Те се намираха под едно дърво до брега на реката, която течеше в покрайнините на града. Джейк забави крачка. Уил изобщо не обелваше дума. Говореше само Брет.
— Всички казват, че говоря особено — казваше Брет. — Израснах в Бостън. На татко не му харесваше на север, затова се преместихме в Джорджия. Но и там не беше по-добре. Татко много не беше по работата, независимо в кой щат се намираше. Съсече крака си с брадва. Не след дълго кракът му започна да гноясва.
— А къде е майка ти?
— Сигурно бъбри с някоя жена. Мама казва, че й е писнало от нас. Каза, че искала да поговори с друга жена, преди да се затвори с нас в продължение на половин година в онова забравено от бога ранчо. Мама не харесва Тексас. Иска да се върне обратно в Савана. Аз обаче не искам. Роднините на мама казват, че ние момчетата се държим като диваци. А чичо Джейк хич не го е грижа как се държим.
— Разбира се, че ме е грижа — обади се Джейк, надявайки се, че гласът му не издава гнева, който кипеше в гърдите му. — Но мисля, че е прекалено късно да се поправите.
Като изстрелян от пружина, Уил се втурна към Джейк и го хвана за ръката. Джейк го стисна окуражително за рамото.
— Защо не ми казахте, че преследвате две момчета? — обърна се той към фермерите.
Двамата мъже си размениха смутени погледи.
— Другото момче изчезна, след като говорихме — каза Рупърт. — Никой не го е виждал тук.
— Тогава ще забравя за него — отвърна Джейк. — Ако момчето е тръгнало към Сан Антонио, никога няма да го хванете Ако се е насочило на запад или на север, индианците ще са тези, които ще го хванат.
— Изобщо не мисля, че се е отправило натам — заяви Рупърт.
Джейк разбираше, че Рупърт упорито се придържа към идеята, че по някакъв начин Джейк е отговорен за изчезването на Зийк, може би дори и на Бък. Но при това положение дори Рупърт трябваше да признае, че на това трудно можеше да се повярва.
— Хайде, момчета — подвикна им Джейк. — Да отидем да намерим майка ви. Ако я оставя тук прекалено дълго, може да реши да не се връща повече в ранчото. Надявам се, нямате нищо против тя от време на време да ви посещава. Понякога се чувства твърде самотна.
— Нашите жени нямат време за посещения — отвърна Рупърт.
— Изабел е най-работливата жена, която сте виждали — каза Джейк. — Ще свърши работата им за нула време.
— Те не обичат непознати — изръмжа Рупърт.
— Дайте й само пет минути и тя повече няма да е непозната за никого.
Джейк изчака, бе сложил покровителствено ръце върху раменете на Пит и Уил. Брет продължаваше да наблюдава фермерите с любопитството на дванайсетгодишно момче, което няма на съвестта си никакви тайни.
— Трябва да се връщаме вкъщи — каза Рупърт. — Не можем да оставяме повече нивите си без надзор.
— Ако бях на ваше място, нямаше да мисля повече за онези момчета — продължи Джейк. — Просто щях да си поръчам да ми доведат други две.
Рупърт хвърли на Джейк пълен с омраза поглед, след това се обърна и се отдалечи. Другарят му го последва.
— Мразя го — прошепна Уил.
— И аз не го харесвам особено — отвърна Джейк — Какво те питаше?
— Разпитваше ме за татко.
— А ти какво му каза?
— Казах му, че не си спомням много, което всъщност е самата истина.
— Рупърт пита ли те за нещо друго?
— Да, но Брет не ме остави да говоря.
Уил не бе доволен, че Брет се бе намесил, но Джейк определено беше. Уил бе твърде малък и невинен, за да разбере какво става. Брет обаче разбираше много добре. Джейк се обърна към него и му се усмихна.
— Звучеше също като Изабел, като говореше непрекъснато, без всъщност да казваш нищо определено.
Брет само сви рамене.
— Мислех си какво щяха да направят с мен, ако не бяхме намерили Бък — каза простичко той.
— Но аз не искам да се къпя — противеше се Уил. — Вече се къпах, преди да тръгнем от Остин.
— Това беше преди три седмици.
— Всяка сутрин мия лицето си на потока.
— Това не е същото като да се изкъпеш.
— Но аз го чувствам точно по този начин.
Бяха се върнали в хотела. Банята беше малка и тясна. Голяма вана, напълнена с гореща вода, заемаше почти цялото място. Изабел се подразни, че се налагаше да моли Джейк за подкрепа. Помисли си и тя да се изкъпе. Той я бе изненадал, като си бе подстригал косата. Така изглеждаше два пъти по-красив. Изабел не бе сигурна, че би могла да понесе повече.
— Всички ще се изкъпем — заяви Джейк, като се обърна към момчетата.
— След това ще вечеряме и ще спим в хубави легла — добави Изабел. — Възползвайте се, защото дълго време ще спите само на открито.
Изабел и момчетата вече се бяха настанили в трапезарията на хотела, когато влезе Джейк. През цялото време тя бе неспокойна и в този момент разбра, че е била права. Изкъпан избръснат и с чисти дрехи, Джейк беше невероятно привлекателен. Дори и момчетата го забелязаха.
— Сега не изглеждаш толкова космат — отбеляза Уил, когато Джейк се присъедини към тях на голямата четириъгълна маса.
В стаята имаше няколко грубо сковани маси, около които бяха наредени също така грубо направени столове. Изабел бе избрала единствената маса, на която бе сложена покривка.
— Той се е избръснал — каза Пит. — Когато порасна, аз никога няма да се бръсна.
— Момичетата харесват мъжете, които се бръснат — отвърна Брет. — Изобщо не им се нравят брадясалите като мечки мъже.
— Изобщо не ме интересува какво харесват момичетата — заяви Пит. — В интерес на истината, на мен момичетата изобщо не ми се нравят.
— Нито пък на мен — съгласи се Уил.
— Но Изабел е момиче — обади се Джейк.
— Не, не е — възрази Уил. — Тя е дама.
— Благодаря — отвърна Изабел, почувствала, че се изчервява. — Но мисля, че трябва да отложим този разговор за след шест или седем години.
