— Момичетата искат единствено да се омъжат — заяви Брет, все едно не бе чул думите на Изабел. — Аз никога няма да се оженя.
Изабел слушаше развеселена как четиримата започнаха да обсъждат жените и предимствата и недостатъците на брака, като че тя не бе там. Може би, като Уил, те не мислеха, че тези неща се отнасяха и за нея. Тя със сигурност не се интересуваше от брак. След това, което бе преживяла, Изабел предпочиташе да разчита само на себе си.
Но дори когато тази мисъл премина през ума й, една цяла лавина от противоречиви мисли и усещания я затрупаха и тя остана някак встрани. Беше невъзможно да седи близо до Джейк и да не чувства магнетичното му привличане. Изабел чувстваше все по-осезателно растящото напрежение между тях. Младата жена се питаше дали и Джейк го чувства и какво мисли за това.
Изабел го гледаше и се усмихваше леко. Момчетата казваха все по-абсурдни неща. Независимо колко остро се изразяваше Брет, Джейк успяваше да поддържа веселия тон на разговора. Приличаха на малки палета, скупчили се около куче-водач.
Джейк спокойно ги оставяше да се държат така, може би дори това му харесваше. Това бе един съвсем различен Джейк от мъжа, когото познаваше от ранчото. Той се усмихваше! Всеки път, когато Джейк се усмихваше, стомахът й нервно се присвиваше. На брадичката си той имаше малка трапчинка, а когато говореше, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу. Изабел не я беше забелязала, докато той не се обръсна. Въпреки това по страните му можеше да се забележи тъмна сянка на мястото на брадата му, което го правеше още по-привлекателен. Лицето на годеника й бе напълно гладко. Изабел предпочиташе грубоватата външност на Джейк. Той не обещаваше нищо, което нямаше намерение да изпълни.
Изабел никога не бе предполагала, че Джейк може да бъде очарователен, но той така омая сервитьорката, че Изабел си помисли, че тази жена сигурно с готовност щеше да му нареже и пържолата, като на малко дете. Настроението му бе толкова заразително, че хората наоколо се усмихваха винаги, когато погледнеха към тяхната маса. Изабел предполагаше, че всички ги смятат за семейство, което се наслаждава на разходката си в града.
Изведнъж една ледена ръка сграбчи сърцето й и накара усмивката й да помръкне. Тя нямаше семейство, бе съвсем сама на света. Щеше да остане тук само колкото да помогне на момчетата да се установят някъде. След това щеше да се върне в Остин. Точно това бе очаквала, когато потеглиха от Остин, но после всичко се бе променило.
Беше започнала да харесва момчетата и да се привързва към тях. Искаше да бъде дотолкова важна част от живота им, колкото те от нейния. Не можеше да си представи, че повече няма да ги види, няма да види как ще пораснат, няма да види съпругите им, децата им. Те бяха не само част от живота й, бяха станали нейното семейство.
А Джейк беше връзката, която ги спояваше заедно.
Блестящите му сини очи се спряха върху нея. Уил бе казал нещо, което тя бе пропуснала. Около очите на Джейк се образува ситна мрежа от бръчици, когато се усмихна. Устните му се разтвориха, за да разкрият равни, бели зъби и малка трапчинка на едната му буза. Усмивката беше толкова топла, толкова подканяща, толкова искрена, че в този момент Изабел се почувства така, сякаш действително бяха истинско семейство.
Прииска й се Джейк отново да я целуне.
Тази мисъл я шокира, но Изабел не я отхвърли. Не я интересуваше какво говореше за нея това нейно желание. Помнеше целувката му, мекотата на устните му, силните му ръце, които обгръщаха тялото й. Беше се почувствала защитена, искана, желана, привлекателна. Нямаше и следа от чувството за преследвана от хищник жертва, което бе изпитала с Хенри Дюпланж. Джейк я привличаше, въпреки че тя не го одобряваше.
Никога не се бе чувствала толкова хубаво, както когато беше в прегръдките му. Спомняше си всеки миг от пътя до палатката му, когато си навехна крака, всеки миг от ездата обратно до ранчото, когато тялото й бе плътно притиснато към неговото.
Нечие коляно докосна нейното под масата. Здравият разум й подсказваше, че може да е всяко едно от момчетата, но тялото й казваше, че това бе Джейк. Очите му говореха същото. Част от светлината в тях помръкна, погледът му се замъгли от страст.
Цялото й тяло се разтърси от силата на желанието. Изведнъж й стана горещо. Искрено се надяваше, че не се е изчервила, но някак си бе уверена, че страните й наистина се бяха покрили с ярка руменина. Изабел знаеше как да се държи в приемните в богатите домове в Савана, но когато ставаше дума за Джейк, бе толкова наивна и невинна като Уил.
— Мисля, че вече е крайно време да накараме тези малки негодници да си лягат — каза Джейк. — Искам утре да тръгнем още преди зазоряване.
Вечерята беше свършила. Бяха продължили да си говорят, докато Джейк изпи три чаши кафе, което Изабел знаеше, че не е направено с тридневна утайка.
— Но ние не искаме да си лягаме — възпротиви се Пит.
— Мога ли да видя някоя кръчма? — осведоми се Уил.
— Не, не можеш — обади се Изабел. — Отивате право в леглата. Може в момента да не ви се струва така, но истината е, че сте уморени. Не искам утре да хленчите през целия път до ранчото.
— Аз не хленча! — възмути се Уил.
Изабел трябваше да признае, че Уил бе най-веселото момче от всички, но тя прекалено осезателно чувстваше присъствието на Джейк до себе си и не си даваше ясна сметка какво говори.
Джейк се изправи. Един поглед към нея и Изабел се зачуди дали ще има сили да стане. Защо му трябваше да носи толкова прилепнали панталони. Те бяха толкова неподходящи. Всеки, който се съмняваше в мъжествеността на Джейк, трябваше само да го погледне, за да се увери в противното.
Изабел извърна ужасена поглед встрани. Джейк й протегна ръка, за да й помогне да стане. Тя искаше да откаже. Не беше сигурна какво щеше да й причини допирът до него. Но разбираше, че не би могла да се изправи без помощта му.
— Ти също си изморена — каза той. — Какво прави през целия ден?
— Скоро ще разбереш — отвърна Изабел. Трябваше да се съвземе. Хората сигурно си мислеха, че тя бе негова жена, но никой нямаше да одобри такава проява на неприкрито желание. Въпреки че на Изабел не й се искаше да го признае, точно това изпитваше в момента. Желаеше Джейк Максуел, искаше го толкова много, че цялото й тяло бе отмаляло и трепереше.
— Ти си лягай — обърна се Джейк към нея. — Ние с момчетата ще се поразходим малко. Когато се върнем, ще дойда да проверя как си.
Изабел ги проследи с поглед, докато излизаха, и съвсем неочаквано изпита чувство на загуба. Беше готова да се строполи на земята от умора, но би дала всичко да бъде поканена да се поразходи с тях. Леля Деидре би казала, че дамите трябва да пазят достойнството си. Сега Изабел разбираше, че би предпочела грубостта на Джейк, неспирното бъбрене на Уил Хаскинс, дори горчивите оплаквания на Брет Нолан. Беше наистина хубаво, че я възприемаха като дама, но пък беше толкова скучно.
— Сега може ли да хвърлим един поглед в някоя кръчма? — попита умолително Уил.
— Да, само един поглед — помоли се Пит.
Брет също гледаше с очакване Джейк, въпреки че никога нямаше да признае желанието си.
— Добре, но няма да казвате нищо на Изабел. Ще ни откъсне главите, ако разбере.
В Нюкъмърс Кросинг нямаше много за гледане, само около две дузини сгради, една трета от които бяха кръчми. Момчетата веднага хукнаха към най-близката кръчма, която представляваше най-обикновена палатка.
— Но те не правят нищо — оплака се Уил.
— Напротив, глупак такъв — каза Брет. — Пият уиски.
— Но не се бият, нито пък стрелят — отбеляза Пит.
— Дори не се карат — продължи Уил. — Просто си стоят на едно място, говорят и пият.
— Хората в кръчмите правят точно това — каза Джейк.
— А къде са жените? — попита Брет. — Мислех, че тук трябва да има полуголи жени.
— Има ги, но само в публичните домове — обясни Джейк.
