бе това у нея, което го караше да се чувства толкова объркан.
Баща му веднъж му бе казал, че ще разбере, когато срещне подходящата жена. Казал му бе, че ще се чувства така, сякаш се познават цял живот, въпреки че ще се срещнат за пръв път.
Не такова беше положението с него и Изабел. Двамата гледаха на всичко от напълно противоположен ъгъл. Не се доверяваха един на друг — вероятно защото бяха толкова различни.
Джейк си казваше да стои далеч от нея, но изпитваше желание да стои с часове до нея, да й говори, да я докосва. Беше я целунал, беше я държал в прегръдките си и след това не беше в състояние да мисли за нищо друго. Тя го бе омагьосала и той не можеше да направи нищо, за да го предотврати.
Джейк протегна ръка да я докосне. Знаеше, че не бива, но не можеше да се удържи. Никога не бе предполагал, че една жена може да бъде толкова мека и да мирише толкова хубаво като Изабел. Това не бе мирис на парфюм. Беше простичка, чиста миризма, като утринен бриз, наситен с дъха на пролетни цветя.
Но именно миловидността й го омагьоса. Пред целия си живот трябваше да бъде силен, за да оцелее в тази негостоприемна земя, да бъде още по-здрав и силен, за да преживее войната, трябваше да бъде достатъчно безчувствен към болката, когато губеше скъпи за него хора. Малко по малко, животът му бе отнел милостта и миловидността на едновремешното момче. След това се появи Изабел, нейната мекота бе пълна противоположност на неговата твърдост и грубост.
Джейк докосна бузата й и ефектът върху тялото му бе незабавен. Всичко, което изпитваш към нея, се трансформира в едно нажежено до бяло желание. Страст. Искаше я толкова много, чувстваше, че всеки момент може да избухне. Отдръпна бързо ръка, страхуваше се, че ако не го направи, няма да има сили да спре.
Изабел бръсна леко страната си с ръка, като че ли се опитваше да прогони досадна муха. Джейк се усмихна. Дори в съня си тя настояваше да се държи на разстояние от нея. Това бе другото нещо у нея, на което той се възхищаваше. Тя живееше по свои собствени стандарти, които не нарушаваше нито заради него, нито заради някой друг. Ако тя имаше представа, какво си мисли той в момента, щеше без колебание да го изхвърли през прозореца.
От почти година не се бе приближавал толкова до една жена. Тялото му бе напрегнато от желание и защото не можеше да направи това, което природата така настоятелно го подтикваше да стори. Джейк сграбчи с две ръце края на леглото. Трябваше да направи това или ръцете му щяха да се озоват върху гърдите й отделени от тях само от тънката нощница. Или да изследва извивката на бедрата й. Можеше само да си представя колко топла бе кожата й.
Можеше да си представи също шока й, ако тя се събудеше и откриеше, че той гали тялото й. Тогава най-вероятно щеше да вземе момчетата и да се отправи обратно към Остин. Джейк не искаше това. Трябваше да я задържи при себе си. Имаше ужасното чувство, че ако не го направи, никога няма да я види отново.
Внезапно Изабел високо изплака и започна да се мята в леглото, Джейк се изплаши, че може дори да падне на земята. Опита се да я нагласи пак в предишното й положение, но това само я накара да започне да се съпротивлява още по-силно. Тя удряше, риташе и блъскаше, като че ли животът й зависеше от това. Джейк нямаше избор, освен да я прегърне силно и да я притисне до себе си.
Отговорът бе изумителен. Тя спря да се бори и обви ръце около врага му. Притисна се към него толкова силно, колкото той изобщо не можеше да си представи, че е възможно. Изабел положи глава на рамото му и се сгуши на гърдите му. Джейк изобщо нямаше представа, какво да предприеме.
Почти толкова неочаквано, колкото бе спряла да се бори, тя започна да целува шията и бузата му, след това ухото му. Джейк се чувстваше така, като че ли държеше горещи въглени в ръцете си. Това беше повече, отколкото можеше да понесе. Впи устни в нейните. Изабел веднага отвори очи. В следния миг бе напълно будна.
— Какво правиш тук? — очите й се разшириха от изненада.
Изабел беше изумена. Беше се събудила от един сън, за да открие, че сънят й бе станал действителност.
Хенри Дюпланж отново я бе нападнал. В съня й той я бе хванал и я отвеждаше в малка къща някъде сред плантацията. Нямаше никой наблизо, който да чуе виковете й и да го спре да не я изнасили.
Изведнъж се бе появил Джейк и бе повалил Хенри само с един удар. Беше взел Изабел на ръце и я беше отнесъл в чакащата го карета. Тя бе обвила ръце около врата му, благодарна, че я бе отървал от Хенри, щастлива, че бе в прегръдките на мъжа, когото обичаше.
Сега тя наистина се намираше в прегръдките на Джейк и той я целуваше с многократно по-голяма страст от тази в съня й. Тялото й моментално откликна с желание и копнеж, които с толкова усилия се бе опитвала да скрие. Гърдите й се притиснаха към неговите, изведнъж придобиха болезнена чувствителност, зърната им се втвърдиха. Опита се да се отскубне от Джейк, но напразно.
— Какво правиш тук? — попита отново.
— Плачеше в съня си. Чух те през стената.
Изабел хвърли поглед към вратата. Беше сигурна, че преди да си легне, я бе заключила.
— Влязох през прозореца — каза той. — Не можех просто да си лежа в леглото и да не правя нищо.
Той все още не я пускаше. Тя също нямаше сили да го стори. Желанието, което се разгаряше у нея, бе завладяло всичките й мисли и чувства.
— Болна ли си? — попита Джейк. Тя поклати отрицателно глава.
— Беше просто кошмар.
— Той нарани ли те?
— Не.
— Но се е опитал?
— Да.
Джейк я притисна по-силно до себе си. Никой не я беше държал в прегръдките си и не я беше утешавал, откакто леля й се разболя. Изабел не бе осъзнавала досега колко й липсва такава утеха. Радваше се, че е силна и независима, но беше много хубаво да знае, че поне за момент може да се облегне на някой друг, по-силен.
— Какво направи?
— Просто си тръгнах.
Огънят в нея сякаш се бе превърнал в разтопена жарава. Тялото й се стегна, нервите й бяха толкова опънати, че за миг Изабел си помисли, че могат да се скъсат всеки момент. Краката и ръцете й трепереха. Усещаше как последователно я обгръщат горещина и студ. Знаеше, че трябва да каже на Джейк да си върви, но никога в живота си не бе искал нищо толкова много, колкото да стои сгушена в прегръдките му, а той да я целува отново и отново.
Държеше се така, както леля й винаги я бе предупреждавала да не прави. Леля Деидре винаги бе подчертавала, че репутацията на една жена е най-ценното й притежание. Тя вярваше, че всички мъже са примитивни и груби като животни и никога не би одобрила Джейк.
Но Изабел не можеше да си представи дори един от мъжете, които леля й одобряваше, да я държи в прегръдките си по този начин, да я целува само защото беше уплашена и се нуждаеше от утеха. Независимо от изисканите им маниери и дълбокомислени разговори, те не се интересуваха от нищо друго, освен от собствените си удоволствия.
Изабел можеше ясно да разбере от напрегнатото тяло на Джейк, че и той бе подвластен на същите желания. Но поведението му доказваше, че не те го ръководят, а разумът му.
— Нямаше ли къде да отидеш?
— Не.
— Нямала си никого на този свят?
— Никого.
Това трябваше да бъде съдбоносно признание, но Изабел изобщо не се чувстваше толкова опустошена, колкото би трябвало да бъде. Но от друга страна, Джейк никога не я бе прегръщал така. Годеникът й се задоволяваше да целуне ръката й и да докосне с устни страните й. Леля Деидре бе одобрила. Изабел бе
