— Това ли е всичко, което смяташ да направиш? — попита Пит.
— А ти какво искаш да направя?
— Да го набиеш или нещо подобно.
— Това ще го накара ли да ме харесва?
— Не.
— Като го набия, Брет ще престане ли да мисли, че мириша лошо?
— Не.
— Тогава, предполагам, че е по-добре да измисля нещо друго.
— Какво?
— Това си остава между мен и Брет.
— Значи ли това, че няма да ни кажеш?
— Ако вие бяхте на негово място, щяхте ли да искате да казвам някому всичко?
— Мен нямаше да ме е грижа — отвърна Пит. — Моите хора ме биеха през цялото време.
— Много мразех, когато биеха Мат — добави Уил. — Исках да ги избия всички.
Джейк имаше чувството, че се е справил с още едно критично положение, но нямаше представа, как го бе направил. Трябваше да научи нещо за тези момчета, а не просто да се носи по течението. Но все пак, нали трябваше да издържи само докато стигнат в Санта Фе. Спря пред коритото за вода, за да измият лицата си.
— Добре, малки негодници такива, време е да се връщаме в хотела.
Тактиката му изобщо не помогна. Когато пристигнаха, Изабел ги чакаше в коридора на горния етаж и веднага забеляза мръсните дрехи на момчетата. Погледът й се местеше от едно момче на друго, докато накрая се спря на Джейк.
— Момчетата са изтощени — каза той с нехаен тон, след което побутна тримата покрай Изабел и ги отведе в стаята. — Всички си лягаме веднага. Тръгваме призори.
— Добре. Много се тревожа за останалите.
Джейк бе забравил останалите — всички. Изабел все още бе облечена, но бе разпуснала косата си. Тя се стелеше по раменете й като червеникавокафява мантия. Трудно беше да се повярва каква промяна бе настъпила в Изабел. Тя приличаше на принцеса и без студенината, която обикновено излъчваше, беше някак си земна, достижима, беше топло човешко същество. Изглеждаше невероятно женствена и желана.
Джейк почувства как тялото му се стяга в мъчителен спазъм. Диво и непреодолимо в него нахлу желанието. И преди го беше почувствал, но никога не бе било по този начин, като че ли го докосваха с нагорещени железа. Искаше да хване нещо или да се подпре някъде, за да не се олюлее, но просто нямаше къде.
Джейк протегна ръка напред, подпря се на стената и успя да запази равновесие.
— Тази вечер изглеждаш много красива — успя да каже, като полагаше неимоверни усилия да запази гласа си спокоен. — Харесва ми, когато косата ти е спусната.
Изабел докосна косата си с неволен, естествен жест, както правеха всички жени по света.
— Измих я, докато бяхте навън.
Джейк копнееше да прокара пръсти в тази коса, да зарови лицето си в нея.
— По този начин изглеждаш още по-млада — това, разбира се, не беше най-подходящото нещо, което можеше да й каже.
— Но аз изобщо не съм стара.
— И по-хубава — добави той. — По-млада и по-хубава и не толкова недостъпна и студена.
Допускаше грешка след грешка. Изабел поруменя от смущение. А може би от гняв. Ако бе някой от онези зализани контета, които бълваха комплимент след комплимент, тя вероятно щеше да се изчерви от удоволствие. Като си спомнеше някои от нещата, които й бе казал, сигурно й изглеждаше като непоправим грубиян. Нейната близост правеше нещата още по-лоши. Никога не се бе чувствал толкова груб, глупав и несръчен, както когато се опитваше да й каже нещо хубаво.
В този момент Уил подаде глава от вратата на стаята.
— Кое легло е твоето, Джейк? Искам да спя при теб.
— Аз пък няма да спя с Брет — заяви Пит, като си проби път и излезе в коридора.
И двете момчета бяха по бельо. Изабел се усмихна.
— По-добре е да отидеш и да разрешиш проблема със спането, преди на главата ти да се стовари още една битка. Лека нощ.
Изабел затвори вратата на своята стая, а на Джейк се стори, като че ли бяха отнели част от силата му. За миг му се стори, че ще се строполи на пода на коридора. Овладя се, но това му струваше немалко усилия. Ако момчетата някога разберяха, че се занасяше с Изабел по този начин, сигурно щяха да му се подиграват до края на живота му.
— В този случай — каза той, като побутна момчетата към вратата, — предполагам, че с Брет ще спя аз.
ГЛАВА 16
Изведнъж Джейк сепнато се изправи в леглото си. Стори му се, че бе чул някой да плаче. Но в хотела не се чуваше никакъв звук. Джейк стана, приближи се до прозореца и погледа навън.
Улицата отдолу бе напълно тиха. И най-заклетите пияници си бяха отишли вкъщи сигурно преди часове. Този град не бе Остин или дори Сан Антонио Единствените хора, които живееха близо до Нкжъмърс Кросинг, бяха фермери и няколко ранчероси.
Зад него Пит и Уил спяха невинния сън на всички деца. Завивките им почти се бяха свлекли на земята, бяха разперили ръце и крака във всякакви възможни ъгли и сега бяха дотолкова преплетени, както когато нападнаха Брет, който спеше спокойно и кротко.
Когато Джейк понечи да се отдалечи от прозореца, отново го чу. Звукът бе много приглушен и той не можеше да каже дали принадлежеше на мъж или на жена. Беше твърде слаб, за да се каже със сигурност дали човекът сънуваше, или плачеше. Джейк реши да изчака, докато чуе звука отново. Не можеше да се върне и да заспи, докато не си изяснеше какво бе това.
Не се наложи да чака дълго. Този път можеше определено да каже, че звукът идва от стаята на Изабел. Без да пали свещ, Джейк започна опипом да търси вратата, като внимателно се придвижваше покрай стената. Излезе в коридора, приближи се до вратата на Изабел и почука, но не получи отговор. Почука отново и зачака. Пак никакъв отговор. Възможно ли бе да е сбъркал? Не можеше да бъде сигурен, докато не отвореше вратата и не провереше сам.
Прозорецът! Стаята на Изабел трябваше да има поне един прозорец. Джейк се върна в стаята си и надзърна от собствения си прозорец. По предната част на сградата минаваше тесният покрив на верандата. Когато прескачаше през прозореца, почувства как в крака му се заби треска, но Джейк продължи напред. Достигна прозореца на Изабел и погледна вътре.
Изабел бе в леглото си, но стенеше и неистово мяташе ръце във въздуха. За миг Джейк се уплаши да не е болна. Без да се замисля, той прескочи в стаята и бързо се приближи до леглото. Изабел продължаваше да се мята и да стене, а завивките й бяха паднали на земята.
В следния миг Изабел отново изстена. Опита се да каже нещо, но Джейк не можа да различи думите. Положи ръка върху нейната. Мърморейки нещо неразбираемо, Изабел веднага я отблъсна.
— Изабел, добре ли си? — Тя не отговори. — Аз съм, Джейк. Кажи ми какво има.
И пак никакъв отговор. Джейк не знаеше какво да прави. Никога не се бе занимавал с болна жена. Би повикал някого, ако знаеше към кого да се обърне.
Сега тя лежеше тихо. Джейк щеше да се върне по пътя, откъдето бе дошъл, и да си легне, но се отпусна и седна до нея. Въпреки клетвите му никога да не се жени, никога да не се доверява на жена, особено на красива, градска жена, не можеше да отрече привличането, което бе възникнало между тях от първия миг, когато се срещнаха.
Сега можеше да седи близо до нея, да я гледа, може би дори да я докосне, без да се страхува, че тя ще се намръщи или ще го отблъсне с израз на страх и отвращение. Може би дори би могъл да си обясни какво
