Изабел не разбираше магията, която бе направил с нея Джейк, но бе уверена, че леля й никога не бе изпитала това, което току-що се бе случило с нея. Ако беше го изпитала, дори само веднъж, не би я предупреждавала толкова често да се пази от мъжете.
Но леля й никога не бе срещала мъж като Джейк. Той не притежаваше социалния статус, който тя считаше за задължителен у един подходящ мъж. Той никога нямаше да се облича или да живее по начина, който леля й смяташе за приемлив. Той бе мъж, който не се нуждае от хитрини и уловки, с които да прикрие недостатъците си. Защото нямаше такива.
Той бе мъж, когото всяка жена желаеше и се страхуваше, че никога няма да намери. На пръв поглед външността му подвеждаше, но Изабел бе имала време да го опознае и разбираше, че Джейк е от този тип мъже, от които се бе надявала да бъде и годеникът й.
Изабел почувства как страстта отново започна да се надига у нея. Не знаеше, че можеше да се случи отново толкова скоро след първия път. Но преди изненадата да бъде забравена под напора на желанието, Джейк отдръпна ръката си. Тъкмо щеше да го попита какво прави, когато пръстите му отново проникнаха в нея. И този път мускулите й се свиха до краен предел.
Изабел инстинктивно разбра, че сега ще се случи това, за което толкова пъти я бе предупреждавала леля й. Спомняйки си предупреждението, че ще изпита силна болка, Изабел зачака напрегната и разтревожена.
Нямаше болка. Когато Джейк я облада, изпита само лек спазъм, след което удоволствието отново я връхлетя, докато Джейк се движеше в нея. Тя се остави на вихъра на великолепните усещания, които бяха завладели сетивата й. Остави се да бъде отнесена все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмния водовъртеж на страстта, докато накрая си помисли, че ще загуби съзнание. Както се бе случило и преди малко, напрежението изчезна и на негово място се разля сладка отмала. През замъгленото си от страстта съзнание Изабел почувства как тялото на Джейк се напрегна, потрепери и тежко се отпусна до нея.
— Добре ли си? — промълви той. Изабел нямаше представа, колко време бе минало. Струваше й се, че бяха минали няколко човешки живота.
— Не казваш нищо — каза той, когато тя не отговори.
— Не знам какво да кажа.
— Няма нужда да казваш нищо, докато ти доставям удоволствие.
— Мммм! — Той й бе дал повече удоволствие, отколкото си бе представяла, че е възможно.
— По-добре да си тръгвам.
Изведнъж в стаята нахлу студен въздух и прогони топлината. Изабел се сгуши по-близо до Джейк, но вече чувстваше, че той се отдръпва от нея.
— Не искам момчетата да се събудят и да видят, че ме няма. Сигурна ли си, че си добре?
— Да, добре съм.
Но не беше. Той си отиваше. Оттеглянето му бе равнозначно на отхвърляне. След като се облече, той се спря до леглото.
— Сигурна ли си, че всичко е наред?
— Да. Тръгвай. Вече наполовина съм заспала.
Лъжеше. Топлината от тялото му бе заместена от вледеняващ студ. Как можеше да спи, когато току-що бе отдала девствеността си на един каубой за няколко минути удоволствие, независимо колко пълно, колко чудесно беше?
Сега, след като страстта бе стихнала, той бе скочил през прозореца и бе изчезнал. А тя бе останала сама и нежелана както винаги.
ГЛАВА 17
Един час по-късно Изабел бе все още будна, неспособна да се съвземе от шока. Потрепери, но не от студ, а от страх. Не можеше да повярва какво бе допуснала да се случи току-що, не можеше да повярва, че сама бе окуражила Джейк да го направи.
Беше съсипала репутацията си, живота си заради няколко минути удоволствие, заради измамното чувство на сигурност, заради копнежа да се почувства значима за друго човешко същество.
Не обвиняваше Джейк. Той беше й дал предостатъчно възможности да откаже. А тя се бе поддала на физическото си желание към него. Не беше му поискала нищо и все пак бе му дала всичко от себе си. Какво я бе прихванало да направи нещо толкова налудничаво?
Физическото привличане между тях беше огромно. Тя се възхищаваше на Джейк. Беше му благодарна заради това, което правеше за момчетата. Харесваше силата му, чувството за сигурност, което изпитваше, когато той бе наблизо. Но никое от тези неща не представляваше достатъчна причина да му се отдаде. Единствената приемлива причина бе, че го обича.
Но тя не го обичаше. Не можеше. Как би могла да го обича, когато спореше с него непрекъснато, възразяваше поне на половината от това, което той казваше или правеше, смяташе повечето от решенията, които Джейк взимаше, за погрешни? Не, тя не го обичаше, но му бе позволила да я люби. Как щеше да го погледне в очите на сутринта, да се върне с него в ранчото, да прекоси Тексас с него в компания единствено на момчетата?
Само мисълта за споделената интимност я накара да изстене. Това си беше похот, чисто и просто похот. След начина, по който се бе държала, Джейк сигурно щеше да очаква от нея да го последва в храстите всяка вечер след вечеря.
Но в мига, когато тази мисъл мина през ума й, Изабел си даде сметка, че Джейк никога не би й се натрапил със сила. Нямаше да има нужда от това. По-вероятно бе тя да е тази, която ще го завлече в храстите. Тялото й веднъж вече я предаде. Нямаше причина да предполага, че няма да се случи отново.
Изабел стана от леглото и запали лампата. Започна да се облича. Не можеше да продължи да бъде с Джейк. Беше абсурдно дори да си го помисли. Не можеше отново да се изправи очи в очи с него. Щеше да се върне обратно в Остин. Той можеше да задържи момчетата. Може би щеше да се погрижи за тях по- добре, ако нея я нямаше.
Но дори когато взе това решение, Изабел вече съжаляваше за него. Никога не бе срещала мъж като Джейк. Можеше да го обича. Може би вече го обичаше. До този момент не бе осъзнала този факт. Но той не я обичаше, затова трябваше да си тръгне, преди безнадеждно да се влюби в мъж, който нито харесваше, нито уважаваше жени като нея.
Джейк впрегна мулетата и натовари фургона. Момчетата вече бяха привършили със закуската и с нетърпение очакваха да разберат дали ковачът е махнал веригата от крака на Зийк. А Джейк бе нетърпелив да разбере какво мисли Изабел за сандъка за храна, който дърводелецът бе монтирал във фургона, където тя би могла да съхранява храната и готварските принадлежности.
Но Джейк не можа да я намери. Изабел не беше в стаята си, сам беше ходил да провери. Не беше оставила съобщение, което изобщо не бе в стила на Изабел.
— Сигурно това е дамата, която напусна хотела преди зазоряване — каза служителят на хотела, към когото се обърна Джейк. — Аз самият не я видях, но старият Джошуа каза, че била доста хубава.
— Къде отиде?
— Попитала как може да се придвижи до Остин. Старият Джошуа й казал да провери при Сам Стоун. Той ще кара фургон в тази посока точно днес.
— Изабел няма намерение да ни връща обратно в Остин, нали? — попита Пит.
— Не може да го направи — обади се Уил. — Тя обеща.
— Обещанията към сираци не се броят — обади се мрачно Брет.
— Обещанията на Изабел винаги се броят — възрази Джейк. — Вие, момчета, останете при фургона и внимавайте никой да не краде храната ни. Ще се върна след минутка.
Намери я седнала пред една паянтова колиба, гърбът й бе гордо изправен, а погледът й — впит в далечината.
— Какво правиш тук? — попита той. — Трябваше да тръгнем обратно към ранчото още преди час.
— Аз няма да дойда — отвърна Изабел. Дори не го погледна. — Връщам се в Остин.
