Джейк вече бе разбрал, че нещо не е наред, но не бе очаквал точно това.
— Решението ти има ли нещо общо с това, което се случи през нощта?
Тялото й се стегна още повече.
— Защото, ако е така, аз…
— Много бих се радвала, ако заличиш миналата нощ от паметта си. Не те смятам отговорен за случилото се. Ти дойде при мен само защото си помисли, че съм болна.
— Никой не трябва да поема отговорността за това, което направих аз — отсече Джейк.
— Въпреки това аз я поемам. Това ме накара да осъзная, че прекалено лесно се поддавам на желанията на тялото си.
— Глупости! — Джейк застана пред нея, така че тя нямаше друг избор, освен да го погледне. — Не знам откъде са ти дошли наум тези глупости, но ти си най-силната жена, която някога съм срещал.
— Това няма никаква връзка с…
— Ти не си по-различна от всяка друга жена, на която е втълпявано да се страхува от мъжете и да мрази правенето на любов.
— Но една дама…
— Обзалагам се, че са ти казвали, че една дама трябва да страда заради децата, че трябва да понасяш отвратителните ласки на съпруга си, защото това е твой дълг.
Джейк ясно виждаше потвърждението в очите й.
— На майка ми са й казвали същите неща. Мразеше, когато баща ми я докосваше. Мразеше и ранчото. Не искаше да върши никаква работа извън къщата. Казваше, че Тексас не е подходящо място за една жена. Татко, Дейвид и аз вършехме половината от нейната работа, но това изобщо нямаше значение. Тя мразеше Тексас, мразеше и нас за това, че я карахме да остане тук.
Нямаше представа, защо й казва всичко това. Никога не бе споделял с никого. Дори след почти двайсет години, болката бе твърде силна. Но веднъж след като започна, не беше в състояние да спре. Горчивите спомени бяха като отрова, която трябваше да изтръгне от себе си.
— Татко й казваше, че ако само забрави глупостите на така нареченото отбрано общество, на които майка й я бе научила, ще се научи да бъде щастлива. Да, и мама забрави. Знаеш ли какво забрави моята високопоставена майка?
Изабел само поклати глава.
— Забрави съпруга си и двамата си синове. Тя просто ни изхвърли от живота си и избяга в Остин. Но и това не бе достатъчно за нея, затова се премести в Сейнт Луис. Намери си работа в един от онези луксозни хазартни клубове. Знаеш за какво става дума, там не можеш да влезеш без определени препоръки.
Изабел отново поклати глава.
— Майка ми се омъжи за някакъв търговец. Предполагам, решила е, че мъжките ласки не са толкова лошо нещо, особено когато са придружени с голяма сума пари.
— Какво се случи след това? — попита Изабел.
— Не знам и не ме интересува.
Но това не бе вярно. Майка му се бе омъжила за своя търговец и се бе преместила в Санта Фе. Доколкото знаеше, тя все още живееше там.
— Не исках да се отклонявам от въпроса — продължи Джейк, смутен и ядосан, че бе разкрил тайна, която все още имаше силата да наранява толкова. — Просто побеснявам, когато жените започнат да говорят една на друга, че не трябва да се наслаждават на мъжките ласки. Удоволствието е толкова естествено за една жена, колкото и за мъжа.
— Но ние не сме женени — възрази Изабел.
— Това няма нищо общо с въпроса.
— А би трябвало.
— Такива са правилата, да. Но истинският живот не се съобразява с правилата.
— Добре, но аз трябва да живея по тези правила — каза Изабел. — А те казват, че една жена не трябва да се отдава на мъж, преди да се е омъжила за него. Ако го направи, репутацията й ще бъде съсипана и тя ще бъде отлъчена от обществото.
— В Тексас няма общество.
— Нямам намерение да живея в Тексас. Обществото, в което съм израснала, обществото, чието мнение съм научена да зачитам, това общество наистина отчита такива неща.
— Ако толкова се тревожиш за това твое общество, защо то не се разтревожи за теб, когато леля ти е починала?
Изабел не отговори. Джейк се приближи още повече и погледна право в очите й.
— Защо?
— Нямам никакви роднини. Нямаше кой да ме вземе при себе си.
— Винаги ще се намери някой, ако хората наистина ги беше грижа за другите. Каза, че си била сгодена.
— Годеникът ми загина.
— Тогава защо семейството му не те е приело?
— Защо би трябвало да го правят?
— Едно тексаско семейство би те приело. Щяха да те оставят да живееш при тях, ако не можеш да си намериш съпруг.
— Бях в сиропиталище.
— Какво още? — Той се приближи още повече, като не сваляше поглед от нейния.
— Нямах никакви пари — изкрещя му тя. — Бях бедна. Точно това бе предположил и той. Джейк отстъпи крачка назад.
— И все още позволяваш на тези хора да ти диктуват как да живееш.
— Тези правила не са само за мен, а за всички.
— На мен никой не може да ми наложи никакви правила.
— За мъжете е различно. Аз трябва да се подчинявам на правилата, в противен случай ще изгубя работата си.
— Доколкото е известно на всички, не си нарушила никакви правила.
— Но нали аз знам.
— Глупости. Току-що си разбрала, че си всеотдайна, любяща жена, която ще стане всеотдайна и любяща съпруга. Трябва да имаш поне дузина деца.
Изабел се усмихна едва-едва.
— Никога няма да оживея след това.
— Ти си много по-силна, отколкото сама си мислиш. Само преди месец никога не би повярвала, че ще можеш да сготвиш нещо на открит огън.
— И все още не мога.
— Нали го ядем. Това има значение.
Джейк просто не можеше да повярва какво прави. Нямаше защо Изабел да идва с него през целия път до Ню Мексико. Не искаше да се обвързва емоционално с никоя жена, особено с такава като Изабел. Тогава защо винаги се получаваше така, че я умоляваше да тръгне с него?
Изабел бе забила поглед в ръцете си, скръстени в скута й. След това вдигна поглед към Джейк.
— Благодаря ти за това, че се опита да ме накараш да се почувствам по-добре. Беше много мило от твоя страна.
Джейк вдигна отчаяно ръце.
— По дяволите, изобщо не съм се опитвал да бъда мил!
— Обещавам, че ще мисля затова, което ми каза, но не мога да дойда с теб.
— Ами момчетата? Така ли смяташ да ги изоставиш?
— Те нямат нужда от мен. Вече не искат дори да ме чуят.
— Мислех си, че се тревожиш, че съм прекалено груб с тях.
— Бък оцеля при фермерите. Със сигурност те ще оцелеят при теб.
— И какво ще стане с тях, когато достигнем Санта Фе?
