Ловците

Облегна се на стената и извади кърпичка.

Притисна я към ръката си и едва сега забеляза, че стъклата и вратите на „Блейзъра“ са надупчени с поне шест куршума.

IX

ЕДНО

Международно летище „Хорхе Нюбъри“

Буенос Айрес, Аржентина

07:20, 8 Август 2005

Кастило бе на дясната седалка по време на последната част от полета от Рецифе, Бразилия, а Торине бе на пилотското място. Когато приближиха „Хорхе Нюбъри“, Торине каза:

— Ако си успял да овладееш егото си, помощник-капитане, можеш да приземиш самолета.

Докато гасяха двигателите преди хангара на „Джет Еър“, Торине отбеляза два недостатъка.

— Спускането ти беше прекалено дълго, Чарли.

— Знам.

— Колкото по-малко товар и пътници имаш, толкова по-трудно е спускането.

— Ще запомня.

Торине му подаде плик с документите на самолета.

— Разправиите с властите са под нивото на капитана — заяви той.

— Слушам, господине — отвърна Кастило.

Когато се показа на вратата, Кастило забеляза, че освен аржентинските митнически и имиграционни власти, на пистата пред „Гълфстрийма“ чака ван „Мерцедес Трафик“.

Шофьорът се бе облегнал на вана. Кастило го позна. Беше Пол Сиено, агент на ЦРУ. Беше се запознал с него на сутринта, когато откриха тялото на Дж. Уинслоу Мастърсън. Вгледа се по-внимателно и позна и втория мъж в автомобила, Рикардо Солес, от Агенцията за борба с наркотиците.

„Господи, дано, когато го види, Фернандо не се хвърли да го прегръща по оня мечешки начин“.

Сиено се приближи и заговори на английски с ясно изразен акцент.

— Ние сме от имението, сеньор. Да знаете, когато приключите с хората.

— Благодаря — кимна Кастило и се обърна към аржентинските власти. — Къде искате да поставим багажа за про…

Макс изфуча навън — по-точно казано, прескочи стълбите и се насочи право към носовия колесник, където вдигна крак.

Аржентинският митничар се усмихна.

— Няма нужда, господине. Ако позволите да се кача на борда, ще оправя паспортите.

— Много сте любезен — усмихна се Кастило.

Върна се бързо в салона.

— Всички пригответе паспортите — провикна се той. — А след това се качвайте във вана, който ще ни прибере в имението.

Ерик Кочиан изви рошавите си бели вежди при тези думи, ала не каза и дума. Подаде паспорта си на служителя, сякаш това бе документът, който удостоверяваше, че е представител на самия Господ или в краен случай на папата.

— Добре дошли в Аржентина, господа — поздрави служителят.

Пет минути по-късно всички бяха във вана.

— Къде е това имение, в което отиваме? — обърна се Кастило към Сиено, когато забеляза, че не поемат по пътя към магистралата, отвеждаща извън града.

— В „Белграно“ — разсмя се Сиено. „Арибенъос“ 568.

„Белграно“ бе един от най-изисканите квартали на Буенос Айрес.

— Къде там?

— В моя апартамент, майоре — отвърна Сиено. — На шестнайсетия етаж.

— Твоят апартамент ли?

— Кубинското посолство е на съседния ъгъл. Използваме апартамента, за да снимаме хората, които влизат в посолството, и подслушваме разговорите им. Не може да се каже, че е напълно безопасно, но има метална врата и монитори, а Алекс Дарби реши, че ще бъде подходящо, докато прецените какво точно ви трябва.

— Той вече е подполковник — провикна се Солес от задната седалка и уточни: — Доня Алисия ми изпрати имейл.

— Вие двамата с доня Алисия сте големи плямпала — отбеляза Кастило и попита Сиено: — Алекс Дарби къде е?

— Надявам се да го заварим в апартамента.

— Ами Тони Сантини?

— Вашият майор Милър се обади на Дарби, майо… подполковник — и помоли някой да посрещне полет „725“ на Американските авиолинии от Маями. Тони каза, че ще се оправи. Чух достатъчно от разговора, за да разбера, че пристигат ефрейторът — онзи от пехотинците охрана на посолството — дето го заведохте в Щатите, и някакъв друг военен, заместник на човека, когото изгубихте.

„Каква е тая работа?“, запита се Кастило, след това продължи на глас:

— Каква е тази работа?

— Нямам никаква представа, но Алекс би трябвало да е в апартамента и ще ви обясни всичко.

— Пол, има ли начин да се откажеш от гадния си навик да се обръщаш към мен с подполковник? Казвам се Чарли.

— Разбира се.

— А ти, Рикардо, крайно време е да свикнеш да си държиш устата затворена.

— А на Abuela ще посмееш ли да кажеш същото, подполковник гринго? — Фернандо побърза да се притече на помощ на Рикардо.

Кастило не му обърна никакво внимание.

— Къде е сержант Кенсингтън?

— Съвсем сам — в компанията на радиостанцията си, разбира се — в луксозния ти апартамент във „Фор Сийзънс“.

— Дарби реши да го остави там, и радиото с него. Били по-важни от разноските — обясни Сиено. — Поне докато ти не дадеш друго нареждане.

— Аз не съм от най-щедрите — отвърна Чарли.

Нахлу внезапен спомен: Бети Шнайдер в прегръдките му и огромното легло на президентския апартамент в хотела.

„А след това мръсниците я простреляха. А аз й обещах да отида да я видя, преди да започна обиколката на Европа и Южна Америка, и не го направих. Или съм напълно отдаден на работата и нищо не е в състояние да ми попречи да изпълня мисията, или съм първокласен кретен. Ако Бети е убедена във второто, не мога да я виня. Ще падна на колене, ще се извиня и ще я моля за прошка, когато я видя отново“.

ДВЕ

Жилищната сграда на „Авенида Арибенъос“ 1568 бе на самия ъгъл на „Авенида Хосе Ернандес“, на една пресечка от „Авенида Либертадор“. Фоайето, разположено зад листово стъкло, бе ярко осветено и Кастило