Ловците

ръцете.

Алекс Дарби се намеси:

— Преди да продължите в този дух, искам да си кажа някоя и друга дума с теб, Тони, и с теб, Чарли.

Кастило кимна.

— Сузана, може ли да влезем тук? — Дарби посочи една от вратите.

— Разбира се — отвърна тя.

ТРИ

Дарби ги поведе към просторната баня с облицовани в мрамор стени. Ваната и душ кабината бяха пълни с електроника, а на мивката имаше още неща. Вода имаше, но по полиците, чак до тавана, бяха подредени електронни уреди.

— Наблюдаваме кубинците — обясни Дарби. — Не толкова тях, колкото хората, които влизат и излизат от посолството им. И следим всичките им комуникации. Понякога е много интересно.

— Сиено ми каза.

Дарби се обърна към него.

— Пак ме хващаш в крачка, Чарли — започна той. — Посланик Монтвейл ми позвъни и поиска да му се обадя незабавно — на него лично — ако се появиш.

Кастило кимна и попита:

— Ако се появя, не когато.

— Ако — потвърди Дарби. — Затова не съм му съобщил, че си се обаждал от Рецифе. След като вече си тук… кажи какво да направя.

— Кажи му, че съм тук. Още по-добре, обади му се, за да му кажеш, че съм ти се обаждал и съм те помолил да му се обадиш, за да му кажеш, че когато пристигна, ще му се обадя в мига, в който намеря малко време.

Дарби се замисли.

След това се обърна към телефон с дебел кабел, поставен върху казанчето на тоалетната, и погледна Кастило.

— Във Вашингтон е шест и половина сутринта — обяви той.

— Посланикът е казал веднага, така ли?

Дарби сви рамене и вдигна слушалката.

— Обажда се Дарби. Свържете ме по обезопасена линия с Ленгли — нареди той.

— Това са те чудесата на съвременните технологии — въздъхна Кастило.

— Как реагира посланикът, когато смути съня му? — попита Сантини.

— Попита какво друго има да ми казва Чарли.

— И когато му предаде, че нямам нищо друго за казване? — полюбопитства Кастило.

— Когато му го казах, той нареди, щом се обадиш, да ти предам да му звъннеш незабавно.

— Добре. Дай ми време до обяд, тогава ще му се обадя и ще му съобщя, че си ми предал съобщението.

Дарби кимна отново.

— Има ли някакъв проблем между вас двамата с Монтвейл, Чарли? — попита Сантини.

— Проявява мераци да ми казва какво да правя — обясни Кастило. Като например „Предай му да ми звънне незабавно“.

— Че той е директор на Националното разузнаване — отвърна Сантини. — Може би е решил, че това му дава право да се разпорежда с един нищо и никакъв подполковник.

— Значи и ти си чул?

— Повишили ли са те, Чарли? — попита Дарби.

Кастило кимна.

— Чух го и от директора на Националното разузнаване, и от ефрейтор Брадли — обясни Сантини. — Честито, Чарли.

— Благодаря. След случката в Афганистан си мислех, че никога повече няма да ме повишат.

— Доколкото съм запознат със събитията в Афганистан — заяви Дарби, — това е единственото логично заключение.

— Та накратко — продължи Кастило. — Сключих сделка с Монтвейл. На теория го уведомявам за всичко, което имам намерение да правя, а той ме оставя на мира и ми помага.

— Как ти помага?

— Например, позволява ми да използвам въздушните таксита на Агенцията.

— Защо тогава отказа да говориш с него?

— Нали ви казах, защото се опитва да ми нарежда какво да правя. Истината е, че не му казвам повече от онова, което се налага.

Дарби поклати глава.

— Което означава, че Тони е между чука и наковалнята — отвърна Дарби. — Кой е старецът?

— Казва се Ерик Кочиан. Той е издателят на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща. Ровил е много в скандала „Петрол срещу храни“.

— Това е опасна работа. Какво е разбрал?

— Достатъчно, за да направят два опита за покушение срещу него. Другият унгарец — казва се Шандор Тор — е бил ченге, а преди това е служил във Френския чуждестранен легион. Той е осуетил първия опит за покушение срещу Кочиан. Един от типовете — била са трима; двама избягали — казал на ченгетата, че бил бояджия от Дрезден, и имаше документи за доказателство.

— А според теб не е такъв, така ли? — попита Сантини и когато Кастило поклати глава, продължи да пита: — А те какви са?

— Предполагам, от някогашното Щази. Но не съм напълно сигурен. Освен това нямам никаква представа за кого работят. Втория път, когато се опитаха да отвлекат или убият Кочиан, бяха двама. Въоръжени с „Мадсън“, без документи. Също като хората в имението.

— Какво стана с тях? — попита Сантини.

— Наложи се да ги очистя. Затова не знам почти нищо повече от онова, което ви казвам.

— Наложило се е да ги очистиш ли? — попита Дарби, а след като Кастило кимна, поклати глава и зададе нов въпрос: — И колко цунамита се разбушуваха междувременно?

— Надявам се, нито едно. Шандор ги откара някъде в тяхната кола.

Дарби поклати глава отново.

— Не можеш вечно да се промъкваш между капките, Чарли.

— И на мен ми е минавала тази мисъл. Просто нямах друг избор, Алекс.

— Ако са от Щази, за кого работят сега? — попита Сантини.

Кастило сви рамене.

— Точно това се надявам да разбера. Кочиан ми даде всичко, с което разполагаше. Също и Ед Дешамп в Париж.

— Ед е свестен човек — призна Дарби. — Значи и той е въвлечен в играта ти с Монтвейл?

— Знам, че е непрофесионално от страна на Дешамп, но ми се струва, че трудно издържа същите онези хора, които и аз не мога да търпя. Може би просто е вдигнал мерника на Агенцията, защото не вършат нищо във връзка с материалите, които им изпраща.

— Това ще рече, че и аз не съм никакъв професионалист. Джак Мастърсън ми беше приятел — отвърна Дарби. — Много ми се иска да заковем онези мръсници.

— Като включиш и мен, колко ставаме? — ухили се Сантини. — Четирима аматьори.

— Според мен Юнг също има нещичко в онова, което е събрал… но може и да не предполага — зачуди се на глас Кастило. — А той къде е?

— Странно, че питаш — учуди се Дарби. — Тъкмо се канех да кажа „Какво съвпадение“.