Ловците

се зачуди дали кубинците — каквото повикало, такова се обадило — не държат входа под наблюдение.

„Правило 17: Не си позволявай да подценяваш врага. Щом Дарби проявява интерес към посолството им, те със сигурност го знаят. Може и да не са в състояние да сложат край на шпионажа, но със сигурност снимат всички, които влизат в тази сграда, и проверяват снимките“.

Заля го облекчение, когато „Трафикът“ отби от „Авенида Арибенъос“, качи се на тротоара и почти веднага хлътна по рамата към подземен гараж.

Кастило забеляза охранителните камери на гаража и още една в асансьора, друга във фоайето на шестнайсетия етаж. Тъкмо реши, че камерите в подземния гараж и асансьора са свързани с охранителната система на сградата, а тази във фоайето е отделна, когато забеляза още една, скрита зад украсата за стена.

„Тази вече предава в апартамента“.

Вратата от фоайето бе метална. Сиено я отключи, като набра някакъв код на малка клавиатура. Когато отвори, Кастило с изненада се озова пред друга метална врата, а когато и тази се отвори, изненадата му нарасна още повече, защото пред него се изправи фина червенокоса жена с млечнобяла кожа, обсипана с лунички, в бяла блуза и дънки. Тя се усмихна.

— Добре дошли!

Всички влязоха.

— Господа, това е съпругата ми, Сузана — представи я Сиено, след това посочи новодошлите: — Сузана, това е господин Смит, господин Смит, господин Смит, господин Смит, господин Смит, а Рикардо го познаваш.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — отвърна тя.

— Как си, Рикардо?

Сиено се усмихна.

— Надявах се шефът да е пристигнал преди нас, за да ви представи той.

— Учудвам се, че съпругата ти е тук — сопна се нелюбезно Кастило.

— Тя живее и работи тук — обясни Сиено. — Затова се надявах шефът да е дошъл преди мен, за да обясни той.

— Ще ви направя кафе, докато чакате — предложи госпожа Сиено.

— Пол, защо ми се струва, че няма да се изненадам, ако ми кажеш, че жена ти има достъп до секретна информация, какъвто обикновено не се дава на съпругите на дипломати? — обади се отново Кастило.

— Тя разполага с няколко разрешителни за достъп до секретна информация. Някои дори са поименни.

— Тук ли са издадени?

— Във Вирджиния — отвърна госпожа Сиено.

— Чувал съм за съпружески екипи — изви вежди Кастило.

— Истината е, че за пръв път срещам такава двойка.

— Нямаше мърдане — обясни Сузана Сиено. — Трябваше и двамата да сме агенти, преди да тръгнем към олтара.

Кастило й се усмихна.

— Добре, сега сериозно, госпожо Сиено. Всичко, което чуете тук, госпожо Сиено, е строго секретно по заповед на президента.

— Разбрах.

Кастило си помисли: „Единствено някой задник в Ленгли, който по цял ден търка столовете, ще бъде достатъчно наивен да си въобрази, че Сиено не й е казал нищо — тя не му е просто съпруга, тя е действащ шпионин — от мига, в който бе отвлечена госпожа Мастърсън досега. Знае много добре, че онази важна клечка Кастило се е появил от господ знае къде и е започнал да се разпорежда с всичко, включително и с шефа им. Затова ми каза, че нямало мърдане, защото и тя е шпионин, не е просто женена за човек от занаята“.

— След като вече се разбрахме, аз съм Чарли Кастило. Това е полковник Джейк Торине, братовчед ми Фернандо Лопес, Шандор Тор и Ерик Кочиан.

— А това е Макс — намеси се Ерик Кочиан, пристъпи към нея и — успя да я изненада — като пое протегнатата й ръка и я целуна. — За мен е огромно удоволствие, госпожо.

От вратата се понесе странна музика.

— Това трябва да е шефът — реши Сузана Сиено. — Музиката се включва, когато някой натисне копчето за вратата на гаража.

Тя се обърна и отвори врата, която, изглежда, бе на гардероб. Отвътре се показаха монитори. На единия забеляза джип „Чероки“, който чакаше вратата на гаража да се отвори. На другите се виждаха гаражът, асансьорът, коридорът на етажа, фоайето, тротоарите и няколко антени на един покрив.

Ерик Кочиан изви вежди, но не каза и дума.

На единия от мониторите „Черокито“ влизаше в гаражна клетка. Отвътре слезе Алекс Дарби. Видяха как сваля огромна торба, изглежда, пълна с тежки метални предмети — като например оръжие — и тръгва към асансьора.

Госпожа Сиено отвори вратата към коридора, преди асансьорът да спре. Дарби влезе в апартамента, остави тежката торба и протегна ръка на Кастило.

Кастило я пое.

— Радвам се да те видя, Алекс.

Дарби тъкмо протягаше ръка към Торине, когато музиката зазвуча отново. Всичките обърнаха към мониторите. Паркираше фолксваген „Пасат“. От него слезе Тони Сантини от Тайните служби и отвори багажника. След него се показаха старши сержант Джон Дейвидсън и ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота, и двамата в цивилни дрехи.

Кастило се ухили.

„Дейвидсън! Нямам представа как си попаднал тук, Джон, но много се радвам да те видя!“

Когато мониторите ги показаха в асансьора, забелязаха как Дейвидсън се оглежда и забелязва камерата.

Кастило погледна Торине и забеляза, че Джейк изви вежди, когато позна Дейвидсън. След това забеляза, че Кастило гледа към него, и изви вежди още повече.

Сузана Сиено отвори вратата.

Дейвидсън се усмихна, пусна сака на земята и поздрави Кастило.

— Добро утро, подполковник. Позволете на старши сержанта да ви поздрави с повишението.

— На този старши сержант не мога да не позволя. Само че подполковникът е изненадан, че козирувате, когато не сте в униформа.

— Старши сержантът моли подполковника за извинение, тъй като си позволи да наруши военния етикет.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Не знаех, че ще идваш, Джон, но със сигурност мога да заявя, че много се радвам да те видя.

— Господи! — възкликна Дейвидсън, разпери ръце и притисна Кастило в мечешка прегръдка. — Много се радвам да те видя, Чарли.

Когато се освободи, Кастило се обърна към Брадли:

— За теб не съм толкова сигурен, Брадли. Мислех, че в „Макол“ ще бъдеш на сигурно място.

— Това не беше от най-блестящите ти идеи — обади се Дейвидсън. — Дребният се набиваше на очи като кур…

Дейвидсън забеляза Сузана Сиено.

— Като дама със съмнителен морал в божи храм ли? — довърши тя с усмивка.

— Да, госпожо.

— Госпожо Сиено, запознайте се със старши сержант Дейвидсън — представи ги Кастило.

— Наричайте ме Сузана.

— Радвам се да те видя, Джон — обърна се Джейк Торине към Дейвидсън. Двамата си стиснаха