версия — че Франц Йосиф поръчал да ликвидират принца, когато научил, че малкият заговорничи с унгарците и иска да стане крал на Унгария. Според Кочиан „Майерлинг“, кънтри клубът е построен с пари от
— Това вече е прекалено, Чарли — реши Сантини.
— Както и онова, което направиха шестимата нинджи в имението „Шангри-Ла“ на Лоримър. Не съм казал, че вярвам на Кочиан но, от друга страна, той е невероятен журналист. Който и да стои зад покушенията срещу него, е наясно, че знае повече, отколкото му се полага. Както и да е, ако успея да го измъкна оттук и да го опазя жив през следващите два дни, може и да накарам лошите да се свият в черупките си.
— И как точно ще стане това? — попита Дарби.
— Не питай, Алекс.
Дарби сви рамене.
— Сега ме интересуват — продължи Чарли — кутиите, които изпратих с дипломатическа поща до посолството, и черният автомобил.
— Посланик Силвио ми ги предаде и дори не попита както има в тях. Той е свестен човек, Чарли. Не ми се иска да изгори покрай цялата тази работа.
— Ще направя всичко по силите си, за да остане чист — обеща Кастило. — Кутиите къде са?
— На задната седалка на едно „Чероки“ — отвърна Дарби и добави: — Регистрирано е на името на един тип в Мар дел Плата. — Подхвърли ключовете на Кастило. — Документите са в жабката.
— Благодаря. Сега трябва да позвъня на Дик Милър и да му кажа да се оправи с парите.
Дарби кимна.
— А вие — не само вие, някой от останалите — трябва ли да ходи в посолството? — попита Кастило. — Ще ви остане ли време, да прегледате материалите на Кочиан, да не би нещо да ви се стори познато, да откриете връзка. Поне докато се върна.
— Откъде?
— Откъдето отивам, Алекс — усмихна се Кастило.
— Любопитството ми е по-силно от волята — усмихна се на свой ред Дарби.
— И при мен е така — призна Сантини.
Дарби вдигна слушалката на телефона с дебелия кабел.
— Белия дом, нали?
— Точно така.
— Отново е Дарби — представи се той. — Чакам обезопасена връзка с Белия дом.
ЧЕТИРИ
Кастило се зарадва, когато видя знака, който насочваше към хотел „Шератон Пилар“. Не бе сигурен дали е уцелил правилния път към кънтри клуб „Буена Виста“.
Нямаше как да помоли Сантини или Дарби да го упътят, защото тогава щяха да разберат повече, отколкото трябваше. След десетминутно лутане излезе на магистралата към Пилар.
След това се оказа, че го чакат нови неприятности, когато трябваше да плати пътната такса. Седя в колата господ знае колко дълго, протегнал банкнота от десет песо, а зад него нервните шофьори надуваха клаксони, докато най-сетне забеляза, че в будката няма служител, а бариерата е вдигната.
Когато потегляше, забеляза някаква електронна джаджа на предното стъкло, точно под огледалото за обратно виждане. Изглежда, същата тази джаджа бе задействала бариерата, когато се бе приближил. Дори не я беше забелязал.
След като премина табелата за „Шератон“, той мисли за какво ли не, включително как ще влезе в „Буена Виста“, когато пристигне — ако изобщо успееше да се добере. Ами какво щеше да прави, ако Александър Певснер го нямаше? Ами ако той откажеше да се види с него?
Как щеше да опази Ерик Кочиан жив, ако не успееше да се разбере с Певснер, след и ако го пуснеха в кънтри клуба?
През изминалите четирийсет и осем часа — приблизително толкова; след като мина през толкова часови пояса, че вече нямаше представа колко време е отнело самото пътуване — бе прелетял над северната част на Атлантическия океан, след това бе пилотирал самолет, в който се качваше за пръв път над Средиземно море. После, докато Джейк и Фернандо пилотираха над южната част на Атлантическия, вместо да полегне на едно от удобните канапета на „Гълфстрийма“, той изпи поне половин литър кафе, за да остане буден и да разгадае записките на Ерик Кочиан, повечето от които бяха написани със съкращения, които само старецът разбираше. След това, от Рецифе, отново седна до пилота и накрая приземи „Гълфстрийма“.
След като бе минал през Париж и Фулда, а в Будапеща се опитаха да го убият, бе принуден да застреля двама непознати. Убийствата го притесняваха дори когато бяха неизбежни.
Съзнаваше, че е изтощен, че би трябвало да легне и да поспи, особено след като му предстоеше разговор с Александър Певснер, защото щеше да му е необходимо цялото внимание.
Проблемът бе, че не разполагаше с никакво време.
Зави по отбивката към Пилар.
На кръстовището, където трябваше да завие надясно, светофарът бе червен.
За пръв път погледна таблото. Светеше червена предупредителна светлина. Резервоарът беше празен.
— Мама му стара! Пак прецака нещата, инспектор Клузо!
Почти веднага вляво забеляза бензиностанция „Шел“.
Отсреща идваше дълга колона автомобили и никой не го пусна да завие. Когато най-сетне стана зелено, той се сети, че не е трябвало да чака да му дадат предимство. Зад него се разнесе истинска симфония от клаксони.
Зави надясно, после наляво и попадна на бензиностанция „Есо“.
Отби.
— Слава богу!
Веднага дотичаха двама служители.
— Догоре — нареди Кастило.
Извади портфейла си за кредитна карта.
Изпусна я.
Тя се плъзна под автомобила и заедно със служителите се наведоха, за да я извадят.
Изправи се.
Висок тъмнокос мъж към края на трийсетте, в изискани дрехи, крачеше целеустремено към тоалетните.
Огледа колонките. Край съседната бе спрял черен „Мерцедес Бенц S600“. Як мъжага говореше с един от служителите. Друг як мъжага се облегна на предницата, без да откъсва очи от вратата на мъжката тоалетна.
Кастило се отправи към тоалетната, отвори вратата и застана до писоара, пред който бе застанал мъжът. Той дори не погледна Кастило.
— Много ги обичам тези писоари по бензиностанциите — заяви Чарли на руски. — Никога не се знае с кого ще се сблъскаш.
