Александър Певснер се обърна рязко към него.
Чарли усети как косата на врата му настръхва.
Очите му бяха като ледени късчета.
След това Певснер се усмихна.
Вратата на тоалетната се отвори и якият, който се бе облегнал на мерцедеса, влезе. Бе пъхнал ръка под сакото.
— Алекс, ако извади пистолет ще се наложи да го убия — заяви Кастило.
— Всичко е наред, Янош. — Певснер заговори на бодигарда на унгарски: — Двамата с господина сме стари приятели.
— След това премина на английски: — Много се радвам да те видя, Чарли. Каква изненада. Защо си мислех, че си в Щатите?
— Наложи ми се да попътувам.
— Какво те води в този писоар, на тази бензиностанция?
— Като изключим, че ми се пикае ли?
— Именно — разсмя се Певснер.
— Носех ти подарък. Идвах към вас.
— Какво са казали хората?
— Някои хора казват и двете — отвърна Кастило.
Певснер се отдръпна от писоара и тръгна към мивките.
Кастило чу шума от течаща вода, след това бръмченето на сешоара за ръце.
— Мразя тези неща — заяви Певснер.
Кастило приключи и се обърна. Якият унгарец бе излязъл. Кастило изми ръце, пъхна ги под сешоара и отвърна:
— И аз.
След това подаде ръка на Певснер, той я пое и прегърна Кастило през раменете.
Когато го пусна, стисна ръцете му и го погледна в очите.
— Чарли, криеш толкова много изненади.
— Май трябваше да ти позвъня и да те предупредя, че ще дойда.
— Нямаше да е зле. Може би искаш да повярвам, че просто влезе и случайно се натъкна на мен.
— Не, знаех, че си тук — отвърна Кастило. — Точно бях казал на момчето да ми напълни резервоара — карах на изпарения, когато отбих — и те видях, че се отправяш към мъжката тоалетна.
Певснер се усмихна, ала не каза нищо.
— Ако не ми вярваш, Алекс, погледни колонката.
— Напротив, Чарли, вярвам ти. Защо да ме лъжеш?
— Благодаря ти. Не бих те излъгал, освен ако не се налагаше.
Певснер се усмихна.
— Добре, да вървим вкъщи и да видим какво наричат виенчаните kleines Frtihsttick.
— Благодаря ти.
Певснер отвори вратата на тоалетната. Когато излязоха, тръгнаха към колонката, пред която бе спряно „Черокито“, и погледнаха сумата.
— Май наистина ти е свършил бензинът.
— Много си подозрителен, Алекс.
— Такава ми е работата, налага се — отвърна Певснер. — Остави Янош да кара „Черокито“. Нали нямаш нищо против? Така ще минем по-лесно покрай охраната в „Буена Виста“.
— Ключовете са на таблото — отвърна Кастило. — Чакай само да платя сметката.
— Янош — нареди Певснер на унгарски. — Уреди сметката на приятеля ми, след това се прибери с неговия автомобил.
— Изключително щедър си, Алекс.
Когато мерцедесът приближи към будката на охраната на входа на клуб „Буена Виста“, бариерата веднага се вдигна. Двата автомобила минаха покрай двама униформени охранители, застанали отпред. Кастило забеляза още двама малко по-навътре, застанали пред стойка с оръжия, които му заприличаха на пушки помпи „Итака“.
Мерцедесът премина бавно — навсякъде се виждаха знаци за ограничение от 30 км.ч, а през няколко метра имаше гърбици — по криволичеща алея, покрай великолепни къщи, заобиколени от безупречни градини. Подминаха няколко игрища за поло, около които се виждаха огромни къщи, а до тях бе клубът по голф. На паркинга се виждаха поне трийсет автомобила.
Минаха покрай още по-внушителни къщи, повечето обградени от толкова високи
— Мястото наистина е разкошно, Алекс — обади се Кастило.
— Освен това тук никога не вали сняг — добави Певснер.
Шофьорът намали, след това зави надясно през плъзгаща се желязна порта в същия нюанс на зеленото като грижливо оформените туй.
Вътре Кастило видя хеликоптера „Бел Рейнджър“ на Певснер. Мъж в бял гащеризон го лъскаше.
След това видя и къщата, в английски стил, строена от червени тухли с орнаменти около прозорците. Друг як мъж в костюм стоеше на входа и ги чакаше.
— Влизай — покани го Певснер и посегна към вратата, преди якият да успее да реагира. — Да знаеш с какво нетърпение очаквам моите kleines Fruhstuck. Преди да откарам Александър и Сергей в Буенос Айрес, пих само чай.
Изчака Кастило да излезе от колата и продължи:
— Закъсняваха — за пореден път — за „Сейнт Агнес“, което означава, че пропуснаха автобуса за Буенос Айрес, което пък означаваше, че трябва да ги закарам аз.
— Какво ще правят в Буенос Айрес?
— Обиколка на операта. Ще ги водят зад кулисите. Ти знаеше ли, Чарли, че тукашната е по-голяма от Виенската?
— И от Парижката — добави Кастило. — Идеята е била да бъде по-голяма и внушителна и от двете. Но по онова време Аржентина е имала пари.
— Има ли нещо, което да не знаеш? — попита Певснер, докато изкачваше стъпалата към къщата.
Прислужница на средна възраст ги очакваше във фоайето, скръстила ръце на малката колосана бяла престилка.
Певснер заговори на руски:
— Би ли помолила госпожата, ако е свободна, да дойде да се види с господин…
Поколеба се и погледна Чарли.
— Кастило — довърши Чарли.
— … Кастило. Ще бъдем в трапезарията.
Прислужницата кимна с глава, Певснер мина на унгарски и добави:
— Тъй като господин Госингер го няма, това означава, че сеньор Кастило не е на работа.
— Не позна — отвърна Чарли. — А е истина, че почти няма нещо, което да не знам. Също като теб.
На стъклената маса край френските прозорци в трапезарията бяха поставени сребърни прибори за двама. Певснер покани Кастило да седне и след миг влезе друга прислужница — млада, по всяка вероятност аржентинка, предположи гостът — сложи трети стол и още едни прибори.
— За мен чай — нареди Певснер — и кафе за сеньор Кастило.
В това време влезе Янош, стиснал ключовете за „Черокито“ между дебелите си като наденици пръсти.
Кастило протегна ръка и заяви:
— Бих помолил Янош да внесе подаръка, който ти нося, но тъй като не е за къщата, после ще се наложи отново да го изнесе.
