— Тя е лека плячка на опустошителни чувствени бури. Обикновено се възстановява бързо от тях. Те биват кратки, силни и отчаяни.
— И е споходена сега от подобна криза?
— Беше споходена.
— Някакво приключение с вас?
— С мен!? — изсмя се младият човек. Аз съм приятел на семейството. Познавам я твърде добре, а и тя мен. Аз съм само рамото, на което тя изплаква болките си, и не искам да бъда нищо повече. Не, въпросният човек е от Сан Франциско. Бе решила да изгори кораба, с който може да се върне назад. Беше оставила на Фред обичайната бележка, която в такива случаи получава съпругът, и бе готова да отлети за Сан Франциско, да се свърже с любовника си и да остави Фред да се занимава с развода или да прави, каквото му се харесва. Това е Дафни. Тя пада здраво, когато започне да пада. Трябва да сте сигурен в това.
— Говорите така, сякаш това й е привичка.
— Не привичка, мистър Мейсън. Трудно е да бъде обяснено.
— Изглежда, така е.
— Дафни е жена, която изпитва нужда да бъде отчаяно, лудо влюбена в някого през всяка минута от живота си.
— Та тя си има съпруг!
— Почакайте, мистър Мейсън. Вие сте реалист или поне трябва да бъдете такъв. Бракът е делови договор. В него изобилствуват моменти на истинска скука. Там е и бедата с Дафни, не може да понася да й е скучно. Тя изпитва истинска нужда да е влюбена, да е лудо влюбена. А съгласете се, че е трудно да бъде лудо влюбена в съпруга си триста шестдесет и пет дни в годината.
— По всичко личи, че държите здраво нейната страна.
— Искам само да я разберете.
— Добре, приемам думите ви. Приемам, че е чувствена циганка. И така, тя бе готова да отлети за Сан Франциско. Какво сторихте вие?
— Спрях я.
— Защо?
— Знаех, че ще бъде много по-нещастна, ако замине, отколкото, ако остане.
— Настигнахте я на летището и й казахте да се върне?
— Точно така.
— Прибра се с вас в Лос Анжелос и какво направихте после?
— Поговорих с нея. Изтъкнах й каква глупост щеше да направи.
— А тя?
— Отначало се разплака, но накрая се съгласи с мен и ми каза, че аз съм най-добрият приятел, който някога е имала.
— Кога бе това?
— Веднага след като напуснахме летището.
— Откарахте я с колата си у дома й?
— Да.
— Колко време ви отне това?
— Между двадесет и двадесет и пет минути.
— Колко време останахте там, след като я отведохте?
— Около половин час или четиридесет и пет минути.
— Как разбрахте, че ще я намерите на летището?
— Това бе странно съвпадение.
— Не ми ги разправяйте па мен тези странни съвпадения.
— Фред и аз имаме… т.е. бяхме в известни делови връзки. Споделяхме работата си.
— Искате да кажете, че работехте с Милфийлд в Скийнър Хийлз Каракул Къмпани?
— В известен смисъл, да. Моето отношение бе някак си индиректно.
— Как да се разбира това индиректно?
— Ами аз… аз работех по друга линия… е, нека оставим това. Съществуват известни делови въпроси, които не бива да се разискват.
— Искате да кажете, че работехте по линията на петрола и…
— Но моля ви, мистър Мейсън, не влагайте свои думи в устата ми. Всичко, което мога да си позволя да кажа, е, че бях свързан служебно с Фред. Той ме замоли да прескоча до дома му и да взема една чанта с книжа. Обясни ми къде точно да я открия. Даде ми и ключ, за да мога да вляза, в случай че Дафин не е в къщи. Допускаше да е излязла по пазар или нещо друго.
— По кое време се случи това?
— Около обяд.
— Защо Милфийлд не отиде сам да вземе книжата?
— Имаше много важна служебна среща и обяд.
— И трябваше да се срещнете след обяда?
— Не. Около 16:00.
— Знаете ли къде възнамеряваше да ходи и какво щеше да прави с тези книжа Милфийлд?
— Това бяха документи, които трябваше да покаже на мистър Бърбанк. Той го очакваше на яхтата си.
— Но нали Бърбанк държеше на строгото си усамотение, когато е на яхтата, нали отказваше на когото и да било да го безпокои там със служебни въпроси?
— Като правило, да. Това обаче бе изключителен случай. Мистър Бърбанк настояваше да се види с Фред я всъщност той го покани.
— Сигурен ли сте в това?
— Да.
— Да допуснем, че Бърбанк не е бил на яхтата си през този петък следобед и изобщо не е имал намерение да отиде там?
Ван Нийз се усмихна и поклати глава отрицателно. И усмивката, и жестът преливаха от увереност.
— Струва ми се, мистър Мейсън, ще се убедите, че това не е така.
Мейсън понечи да каже нещо, но промени решението си. Известно време той обсъжда отговора на Ван Нийз, а след това запита.
— Е, след като отидохте за документите, какво се случи?
— Намерих адресираната до съпруга й бележка, забодена с игла върху възглавницата на кушетката.
— Какво направихте с нея? Прочетохте я и я оставихте пак там?
— Не. Боях се да не би Фред изведнъж да се втурне отнякъде. Откачих я и я прибрах в джоба си.
— Бележката бе предназначена за Фред Милфийлд?
— Да.
— Сега у вас ли е?
— Наистина, мистър Мейсън, не ви ли се струва, че отивате твърде далеч с този разпит?
— Не.
— Тази бележка, мистър Мейсън, засяга съдбата на…
— Тази бележка — прекъсна го адвокатът — е доказателство най-малко но известна страна от случая, който проучвам. Ако сте заинтересуван в избягване на публичност, ще се убедите, че най-разумното, което можете да сторите, е да предоставите на мое разположение информацията, от която се интересувам.
Ван Нийз се поколеба за мити хвърли въпросителен поглед към Дела Стрийт. Тя му кимна насърчително.
— Нима не сте в състояние да видите, че това е най-уместното?
— Е, добре, мистър Мейсън — предаде се Ван Нийз, — възможно е да е най-добре истинските факти да бъдат във вашите ръце. — После отвори чантата си, извади един лист и му го подаде.
Мейсън забеляза, че е бил прикачван с игла. Двете пробождания в горния край на листа и леко поизмачканият му вид бяха последица от това. Бележката бе написана с мастило — почеркът гладък и равен.
