Скъпи Фред,
зная, че ще ти се сторя много лоша, по-специално от гледна точка на всичко, което е било помежду ни в миналото, но не мога да постъпя по друг начин. Както съм ти казвала толкова пъти, не мога да бъда господар на сърцето си. Възможно ми е само да се опитвам да овладявам чувствата си, но просто не мога да контролирам това дълбоко заложено нещо, което, може би, е близко до емоция и преливащо от чувственост, и въпреки това е далеч от същинската чувственост.
Обмислях дълго време тази стъпка. Мисля, че ще бъдеш справедлив да признаеш това. Струва ми се, че ти вероятно бе разпознал моите симптоми, но се страхуваше да поставиш диагнозата, точно така, както се боях и аз отначало. Накратко, Фред. Влюбена съм в Дъги това е всичко. То не е последица от нещо, което ти си сторил или не си бил в състояние да сториш, нито пък съществува нещо, което ние двамата можем да направим сега. Ти беше чудесен с мен и аз ще ти се възхищавам винаги и ще те уважавам. Приемам, че през последните четири-пет седмици се чувствувах много самотна, когато всяка минута от времето ти, ден н нощ, бе ангажиран с тази работа около петролните полета. Не те виня за това — зная как работата поглъща човека — и разбирам, че извършваш блестящи дела, които ще те направят много богат човек. Приеми моите искрени поздравления по този повод. Не е нужно да ти казвам, Фред, че не желая нито цент от твоите пари. Можеш да пристъпиш към бракоразводно дело и да го разрешиш, както е удобно на теб при такива обстоятелства. Твоят адвокат ще те посъветва най-добре. Надявам се, че винаги можем да бъдем приятели. Сбогом, скъпи!
Твоя Дафни.
— Прекрасно писъмце — заключи Мейсън.
— Тя говори истината! Всяка нейна дума е самата истина — побърза да я защити Ван Нийз.
— И аз бих казал същото. Кой е Дъг?
— Човекът, с когото щеше да се срещне в Сан Франциско.
— Колко очарователно решено! Как е цялото му име?
Ван Нийз се усмихна и поклати глава.
— Наистина, мистър Мейсън, все пак всяко нещо си има граница.
— Граница за какво?
— Граница за това, колко далеч можем да стигнем в ровенето из интимния живот на хората.
— Глупости! Та тук става дума за разследване на убийство. Кой е Дъг?
— Страхувам се, че не мога да си позволя да ви дам тази информация — сега Ван Нийз бе официален и някак възмутен.
Мейсън блъсна внезапно стола си назад и в следния миг бе прав.
— Чудесно, Ван Нийз! Благодаря ви за това, което ми съобщихте.
— Мога ли да разчитам на вашата дискретност, че ще запазите всичко, което ви казах, в тайна?
— Ни най-малко!
— А аз разбрах тъкмо обратното.
— Погрешно сте ме разбрал.
— Доколкото си спомням, казахте, че алтернативата е да се достави тази информация на полицията.
— Това е точно така.
— Значи, не ще дадете тези сведения на полицията?
— Напротив, ще ги дам точно там. Единственото нещо, което би ме въздържало, би било твърде определеното усещане, защо не бих го сторил.
— Заявявам ви, че всичко това няма нищо общо със смъртта на Фред. Разказаното от мен е нещо, засягащо само него и другия.
— Твърдите, че този човек е в Сан Франциско?
— Да.
— Той писал ли й е някога?
Ван Нийз отбягна погледа на Мейсън.
— Пфу! — нервира се Мейсън. — Полицията ще изясни всичко. Не ще има място за никакви мистерии. Те ще я накарат да даде отчет за всяко свое най-незначително действие в петък следобед. Ако реши да лъже, сама ще постави себе си в голяма каша.
— Няма никакви писма, които полицията да може да намери — обади се най-после Ван Нийз.
— Искате да кажете, че са били унищожени?
— Искам да кажа, че полицията не ще бъде в състояние да ги открие.
Внезапно Мейсън протегна ръка и взе чантата, лежаща до Ван Нийз.
— Това означава, че вие ги съхранявате.
— Мистър Мейсън, моля, това е моя чанта.
— Повикай лейтенант Траг! — обърна се Мейсън към секретарката си.
Настъпи миг на напрегнато мълчание. Дела стана и доближи телефона. Ван Нийз изчака, докато тя вдигна слушалката, а после изведнъж наруши тягостната тишина.
— Поставете слушалката на място, мис Стрийт! Писмата са в дясната половина на чантата, мистър Мейсън.
Секретарката остави телефона. Адвокатът отвори чантата, взе писмата, хвърли им бегъл поглед и ги спусна в джоба си.
— Какво правите, мистър Мейсън? — уплаха звучеше в гласа па младия човек.
— Имам намерение да ги проуча и ако вашето твърдение, че писмата нямат нищо общо със случая, се окаже вярно, ще ви ги предам незабавно.
— А ако излезе обратното?
— В такъв случай ще ги задържа.
Мейсън се насочи към вратата, но се спря и се обърна.
— И така, щом намерихте тази бележка, избързахте до летището?
— Да.
— И забравихте за срещата с Милфийлд?
— Не. Занесох му искалите книжа и тогава се отправих за летището.
— Къде се срещнахте с Фред?
— Навън, пред хотела. Той бързаше за яхт-клуба. Беше закъснял с половин час Намираше се в много възбудено състояние.
— Поради какво?
— Нещо Около работата. Каза ми, че някой е лъгал по отношение на него пред Бърбанк.
— Клевети, донесени направо на Бърбанк?
— Така разбрах. В този момент умът ми бе зает с други грижи, за да го разпитвам за подробности. От друга страна, Фред бързаше страшно много и се страхуваше да не пропусне срещата с Бърбанк. Това е пунктът, където изглежда грешите, мистър Мейсън. Бърбанк и Милфийлд имаха среща в 17:00 в яхт-клуба. Бърбанк щеше да бъде с бордовата си лодка, снабдена с прикачваем мотор, точно в 17:00 на малкия пристан на клуба.
— Разбирам. И вие трябваше да чакате тук в хотела половин час, преди Милфийлд да дойде?
— Да. Тридесет и пет минути, ако искате да бъда прецизен.
Стоях отвън пред хотела и чаках.
— Поради какво бе закъснял?
— Не зная. Беше страшно нервиран.
— И мисис Милфийлд беше все още на летището, когато пристигнахте там?
— За щастие, да. Не бе успяла да си осигури билет. Чакаше, тъй като й бяха обещали първото място, което няма да се заеме.
— И я върнахте обратно?
— Да.
— Показахте ли й бележката, която бяхте намерил?
