— Знам само от кой тип хора е.
— Като какъв ще да е?
— Глава на бик, инатчийски упорит, лукав, с блестящи очи, два здрави юмрука и нахално държание. Дъхът му е съставен половината от чеснова миризма, а другата половина от изпарения на кисело вино.
— Обрисувахте го като много суров човек.
— Може да съм несправедлив към него, но той е точно от този тип хора, които разкриват труповете, оставени от другите.
Вече пътуваха покрай жалки подобия на жилища — небоядисани бараки със стърчащи върху тях кюнци, които им служеха за комини — опустели, порутени колиби, които бяха мълчаливи свидетели на човешката битка с нищетата. Сега благодарение покупките на Фред Милфийлд и активната дейност на Скийнър Хийлз Каракул Къмпани притежателите им разпродаваха земята си на привлекателни цени и бягаха далеко, търсейки по-добър живот.
Черният път се издигна над един гребен и после се спусна в малка долина. Пред тях се намираше колиба, подобна на всички останали. Различаваше се но тънката струя дим, къдреща се из импровизирания комин.
— Сигурно приготвя неделния си обяд — заключи Мейсън.
— Това ли е мястото, което търсим? — запита секретарката.
— Съгласно моята скица, то е.
Мейсън промуши колата под простряно изсушено пране, после моторът затрещя по наклона отсреща, заобиколи купчина дърва и влезе в изпълнения с разхвърляни боклуци двор, ограждащ бараката. Непосредствено зад нея се издигаха високи хълмове, които маркираха края на пасбищната земя. Тези хълмове бяха гъсто покрити с нискостеблен храстовиден дъб, изпъстрен с малки китки храсталаци от градински чай.
Вратата на бараката се отвори внезапно. Човек с широк гръден кош и лъснало лице, над което висеше стоманеносив перчем, застана на прага. Сивозелените му очи гледаха въпросително и издаваха усилията му да познае посетителите.
— Търся Франк Палермо — заговори адвокатът.
— Добре. Пристигнали сте тъкмо, дето трябва. Това е Франк Палермо — постави ръка на гърдите си той. — Какво ви нося тук?
— Аз съм Пери Мейсън, адвокатът.
Внезапна вълна на ентусиазъм заля лицето на човека пред тях. Завтече се към посетителите с протегната ръка.
— Гос’ин Мейсън! За бога! Голям адвокатин като вас идва да види дребен овчарин като мене. Ама чудо, я! Басирам се с вас, че тая кола ви е струвала маса пара, а? Та слизайте, де! Дайте тука и тази лейди. Шъ си направим хубава приказка — вие и аз. Шъ му дръпнем по една чаша вино, не ли?
— Не — отвърна Мейсън, усмихвайки се към Дела. — Ще си поговорим ей тук. Много бързам — и той скочи и пое протегнатата ръка.
— Ама шъ пийнете чаша вино, е? Да донеса?
— Съжалявам, но никога не пия преди обяд.
Лицето на Палермо оклюма.
— Приготвил съм специално вино — такова, дето не може се намери в никакъв ресторант. Пфу, ресторантаджийско вино! Та то сладни. Каква файда да пиете сладко вино? Пий хубаво кисело вино, което те прави як, не ли?
— Хубаво е, ако си навикнал на него, но ако не си, то е твърде силно питие.
— Не е силно в’обще. Коя е тая госпойца? Да не е жена ви?
— Тя е моята секретарка.
— Секретарка, е? За какъв дявол ти е секретарка?
— Тя записва всичко казано — очите на Мейсън се усмихваха.
Дела също отправи усмивка към Палермо.
Овчарят намигна просташки и интимно, сякаш искаше да каже, че така могат да разговарят само двама приятели, разбиращи езика си.
— Исусе Христе! Ей това е вече нещо! Записва разни неща, а? — и, отхвърлил назад глава, той се разсмя гърлено.
Дела Стрийт отвори крадешком вратичката на нишата в предната част на колата, извади стенографски бележник и молив, нагласи ги върху скута си, където Палермо не би могъл да ги види, и се приготви да записва, а после се обърна към Мейсън.
— Излезе, че вашето описание се оказа много точно. А как е дъхът му? Улучихте ли и този път? Аз съм извън обсега му.
— Ти си истинска щастливка. Ако успея да те поставя в близост до него, обонятелните ти нерви ще ме провъзгласят направо за пророк.
Внезапно Палермо престана да се смее. Гъстите вежди се свъсиха над святкащите му малки очички, докато мяташе бързи погледи от адвоката към секретарката му и обратно.
— Какво е това, дето си бърборите?
— Моята секретарка ми напомня, че следобед имам насрочена служебна среща и трябва да побързаме обратно.
— Хайде де, та работите ли и в неделя?
— Понякога.
— Та вие вадите толкова пара — и той отново огледа колата. — Защо ви е притрябвало да работите и в неделя?
— Аз изкарвам толкова много пари — обясни му изтежко Мейсън, — че ми се налага да работя и през неделите, за да изкарвам за данъци.
— Пази бо’! Вадите толкова много пари и пак ви не достига за данъците! За бо’ вие прекалявате, ама много прекалявате! Виж к’во, имам идея да направим двамата голяма пара. Исках да дойда при вас, господи, а ето че вие сте тук.
— Искахте да се срещнете с мен във връзка със земята?
— Разбира се, за земята, как си мислите? Накарвате вашия човек да започне дело срещу мене, ъ? После всички ставаме богати.
— Как? — попита Мейсън.
— Доказвате, че нямам право върху земята, ъ?
— Та вие и нямате такова право, Палермо.
— Не, не! Аз казвам да го направите, както аз ви казвам. Ще го нагласим. Ще помогна да докажете, че нямам право.
— Искате да кажете, че нарочно ще загубите делото?
— Точно така! — закима той енергично и очите му бляскаха хитро.
— Защо?
Интуитивно Палермо посегна още веднъж за ръката на адвоката, опитвайки се да го изтегли по-далеч от колата.
— Но как? — питаше Мейсън.
— Ние правим пара от овцете, от кожите за палтата на мадамите — отвърна Палермо и загърмя отново със смеха си. — Басираш се, че правим пара от овчи кожи, ъ?
Мейсън чакаше търпеливо.
Палермо принизи глас до такава степен, че дъхът му, пропит с чеснов аромат, обля здраво Мейсън, когато се наведе плътно над него.
— Искаш ли да знаеш нещо? Подписах на Милфийлд контракт да купи моята собственост за… е, за много пари.
— Но вие нямате никакви права върху тези осемдесет акра земя.
— Пфу! Придобих вече право. Не се безпокой за мене, Франк Палермо, той е хитър човек. Вие сте адвокатин, но аз самият знам закона доста добре, може би, ъ? Аз пет години стоя на тази земя и плащам данъци. След това всичко да не мога да правя нищо, не? Видях го това веднъж в съда. Моят брат прави
