— Та яхтата е заседнала в тинята — разсмя се Палермо. — Тя не може да иде на никакво място, когато яхтата заседне в тинята.
— Но около нея имаше вода, нали?
— О, сигурно. Вода, но не колкото трябва.
— Вие бяхте със своя собствена лодка.
— Разбира се, в моята лодка. Ето я там лодката, сгъната. С тази лодка разкарвам ловци из езерото. Не мислете, че съм глупак да плащам за лодка, когато аз си имам лодка. По дяволите, аз, Франк Палермо, не съм шашав.
— Аз само се питах относно лодката — обясни Мейсън.
— Сега знаете. Добре, моята лодка.
— И какво направихте.
— Спуснах се по стълбичката към кабината.
— Люкът върху палубата беше ли отворен?
— Отворен, да.
— И какво открихте?
— Първо не намерих нищо. После поразгледах наоколо и гледам умрял човек. Милфийлд е. Идея премина през мозъка ми като светкавица: „Добре, Милфийлд е умрял, значи няма никакъв свидетел.“
— Къде лежеше той?
— На другата страна до стената па кабината.
— На ниската страна?
— Разбира се.
— Яхтата бе наклонена?
— Разбира се, отлив е.
— Какво сторихте?
— Измъкнах се колкото може по-бързо.
— Пипахте ли нещо?
— Само краката ми — ухили се Палермо, — аз не съм глупак.
— Може би сте докоснал люка на палубата, когато сте се спускал в кабината?
— Сигурно.
— Оставил сте там отпечатъци от пръсти?
— Е, та какво от това? То бе сутринта. Човекът вече е умрял цяла нощ.
— Но вие може да сте оставил следи от пръсти?
— Я казвай каква е работата? — повиши глас Палермо. — Сигурно искаш да ми поставиш някакъв капан и сам да вземеш всичките пет хилядарки? Какво искаш да кажеш с тези следи от пръсти, ъ?
— Само се опитвам да разбера…
— Опитваш се да разбереш твърде дяволски много! Какво ти бърка, та не щеш да направиш с мене сделка? Сигурно опитваш да сложиш въжето около шията ми, та да можеш да грабнеш земята, ъ?
Внезапно Палермо се обърна и закрачи важно към бараката.
— Просто исках да ви попитам… — започна Мейсън. Палермо се извърна. Лицето му бе потъмняло от гняв.
— Обирай си парцалите от моето владение и по дяволите! — крещеше той. — Когато направих тази колиба, аз си купих и пушка.
Мейсън наблюдаваше как освирепелият човек се мушна в бараката.
— Струва ми се, шефе — промълви Дела Стрийт, — сдобихте се с пялата информация, която можехте да получите тук.
Мейсън кимна, но не продума. Наблюдаваше мълком как вратата на бараката изтрещя зад Палермо.
— По-добре да тръгваме, преди да е грабнал пушката — настоя Дела. — Та той е напълно побъркан.
— Само като психологически експеримент, Дела, бих искал да видя, дали този дивак наистина ще вземе пушката.
— Нервите ми, шефе…
— И аз имам нерви — съгласи се усмихнат Мейсън. — Изглежда, не ще излезе.
Адвокатът почака още тридесет секунди, после заобиколи бавно колата и седна зад волана.
Дела Стрийт завъртя ключа на мотора.
— Искате ли да телефонираме на Пол Дрейк относно номера на колата? — запита тя, поглеждайки боязливо към бараката.
— Не е необходимо — стисна устни Мейсън. — Разпознах номера.
— Познахте го?! Чия е колата?
— Колата е тази, с която вчера направих това забавно пътуване. Тази, с която Карол Бърбанк ме отведе до мотела, а след топа и до малкия кирпичен ресторант.
XII
Беше късно следобед, когато Дела Стрийт и Пери Мейсън излязоха от асансьора и закрачиха но дългия коридор. Когато минаваха покрай агенцията на Пол Дрейк, адвокатът отвори вратата, пъхна глава и се обърна към момичето при телефона.
— Дрейк тук ли е?
— Да, очаква ви.
— Помолете го да дойде в моята кантора. А вие какво нравите отново зад номератора, струва ми се, днес е свободният ви ден?
— Момичето, което работи в събота и неделя, се разболя от грип и ето че аз трябва да я замествам — и тя направи гримаса па неудоволствие. — Все пак мистър Дрейк ми обеща, че ще бъда свободна следващата неделя… А, ето го и него.
Вратата на една от стаите се отвори и Дрейк се обади провлечено.
— Ха, Пери, стори ми се, че чух твоя глас. Здравей, Дела. Сега ли искаш да разговаряме, Пери?
— Ъхъ.
— Добре, тръгвам с теб. Ще бъда в кантората на мистър Мейсън, ако има нещо, Френсис. Знаеш нерегистрирания му номер, нали?
— Да.
— Отклонявай всякакви повиквания с изключение па тези, които се отнасят до проучванията на Мейсън. За тях ме свързвай веднага.
Дрейк пристъпи до Дела и я улови под ръка.
— Защо не поискаш по-висока заплата, Дела? Моите момичета работят пет дни седмично при седемчасов работен ден.
— Да, разбрахме това, Френсис току-що ни го обясни. Мейсън отключи кабинета си и влязоха.
— Има новини около убийството, Пери — каза Дрейк. — Спомняш си входа на кабината, който е заснет на едно от фотокопията?
— Да, та какво за този вход?
— Патологът, който е извършил аутопсията, счита, че Милфийлд може да е получил фаталното нараняване при удар върху обкования с мед повдигнат праг на вратата.
— С други думи, може да е намерил смъртта си и в юмручен бой? Това ще промени постановката на обвинението от предумишлено в убийство без умисъл.
— Разбира се, ще зависи от съда. Полицията ще държи за предумишлено убийство. Това другото е само вероятност, разбираш ли? То…
Телефонът върху бюрото на адвоката зазвъня остро.
— По-добре се обади ти, Пол. Вероятно Френсис иска да ти предаде нещо.
Дрейк се обади, заслуша се внимателно за около две минути и накрая каза:
— Добре, кажи му да чака там при телефона до пет минути. — После постави телефонната слушалка върху вилката и се обърна към Мейсън.
