— Относно мисис Милфийлд — повтори твърдо Мейсън, като затвори вратата с крак и посочи удобното кресло на секретарката си. — Сядай, Дела!
— Но аз не знам нищо за мисис Милфийлд.
— Познавате ли Фред Милфийлд?
— Срещал съм го, да.
— Във връзка с работа?
— Да.
— Кога се срещнахте с жена му?
— Аз… защо, струва ми се, срещал съм я само веднъж, мистър… как, казахте, бе името ви?
— Мейсън.
— Срещнах я само веднъж, мистър Мейсън. И мога ли да попитам какви са основанията ви за всичко това? Не одобрявам вашето безцеремонно нахлуване в стаята ми и начина, по който ме затрупваше с въпросите си. Да не сте свързан с полицията?
— Чухте ли, че нейният съпруг е убит?
— Да.
— Как разбрахте, че е бил убит?
— Тя ми каза.
— О, виждал сте я отново?
— Позвъних у дома им по телефона — гласът му бе станал предпазлив, но същевременно и важен, — за да се опитам да се свържа с мистър Милфийлд, и тя ми каза.
— Това ли бе единствената причина да позвъните?
— Да.
— И по-специално не сте в приятелски отношения с жена му?
— Мистър Мейсън, казах ви, че съм виждал тази жена само веднъж. Направи ми впечатление на много привлекателна, но да не съм жив, ако мога да ви я опиша. Влезе през едното ми око и излезе през другото.
— Та това е великолепно! То ми дава право да образувам чудесно дело.
— Какво искате да кажете?
— Имате достатъчно основания да заведете дело и аз да ви представлявам.
— Вие сте адвокат?
— Да.
— О, мислех, че сте от полицията.
— Директно не, но полицията естествено ще очаква да предприемете някакви мерки и аз съм в състояние да ви представлявам.
— Да предприемам мерки?! Какво означава това?
— По обвинение във фалшификация.
— Кого да обвиня във фалшификация? Мейсън бръкна в джоба си и извади пакета писма.
— Човека, който е фалшифицирал вашето име върху тези писма. Човека, който написа тези твърде интересни, някак наивни и същевременно пропити от страст писма до мисис Милфийлд и постави вашето име под тях.
Съпротивата напусна Бъруел, както въздухът — спукана гума.
— Моите писма! — възкликна той.
— Вашите писма?
— Да.
— Струва ми се, казахте, че едва познавате тази дама?
— Мистър Мейсън, откъде се сдобихте с тях?
— Трябва ли да се впускаме в това?
— Да.
— Биха ми дадени.
— От кого?
— Би могла да бъде полицията, би могъл да бъде и някой журналист, а може да е и някой клиент. Не мога да ви кажа откъде ш получих, но мога да ни кажа какво ще сторя с тях.
— Какво?
— Ще ги предам на полицията.
— Мистър Мейсън, моля ви, не правете топа!
— Защо?
— Ще попаднат в ръцете на вестникарите.
— Много съжалявам, но не мога да укривам доказателства от полицията.
— Доказателства?!
— Да.
— За какво?
— Доказателства, свързващи ви с убийството на Фред Милфийлд.
— Мистър Мейсън, да не сте се побъркал?!
— Никак.
— Как е възможно тези писма да имат връзка…
— Чуйте, Бъруел — прекъсна го Мейсън, — защо не изясните пашата позиция? Мисис Милфийлд се бе приготвила да отлети за Сап Франциско, за да се свърже с пас. Беше готова да избяга с пас, но бе задържана от свой приятел. Тя…
— Значи приятел я възпрял! — възкликна Бъруел.
Мейсън кимна.
— Не. Не е било така. Тя е променила решението си внезапно. Телефонира ми и предаде, че е помислила по-добре и че няма да дойде. Тя… мистър Мейсън, това не е нова клопка, нали? Не се опитвате отново да ми поставите капан?
— Позвънете й и я попитайте — посочи Мейсън телефона.
Бъруел се втурна към апарата, но в последния миг се въздържа.
— Не, аз… Не, не ще направя това… не сега.
— Както искате. Сторете го по-късно. Тя се е запътила към Сан Франциско. Приятел на съпруга й я накарал да промени решението си и ето ви и вас тук, Фред Милфийлд е научил всичко това. Бил е на яхтата на Бърбанк. С вашата младост и лудост сте отишъл там да се срещнете с него. Произлязло е сбиване, той ви е ударил, вие не сте му останал длъжен и…
— Спрете! — изпищя Бъруел. — Нямате абсолютно никакво основание да правите такова заключение. С Фред Милфийлд не съм имал нищо общо. Нямах никаква причина да се срещам с него. Никога не съм и искал да го видя. Той бе груб, тираничен съпруг. Не се интересуваше ни най-малко от емоционалните потребности на съпругата си. Пренебрегваше женската й жажда за нежност и ласка, докато сам се отдаваше напълно в плен на вечната гонитба на всемогъщия долар. Не бе достоен да се докосне до ръба на полата й. Той не заслужаваше…
— Сигурно четете много романтиката на миналия век — прекъсна Мейсън тирадата му. — Защо не се върнете в настоящето?
Очите на Бъруел преливаха от тъга.
— Добре — произнесе меко адвокатът, стараейки се да изрази съчувствие към явната мъка на младежа, — след като пристигнахте в Лос Анжелос и влязохте във връзка с мисис Милфийлд, какво ви каза тя?
— Каза ми…
— Да? — подкани го предпазливо Мейсън.
— Ами — преодоля колебанието си Бъруел — каза ми, че съпругът й е убит и не бива да се опитвам да се срещам с нея, за да не привлека подозренията на полицаите.
— Кога стана това?
— Малко след като слязох от влака.
Мейсън хвърли прикрит поглед към Дела и попита небрежно:
