— Разбира се.
— Не ще е зле да обмисля подробно всички тези неща — заключи адвокатът.
— Жалко, мистър Мейсън, че не можете да видите Дафни такава, каквато я виждам аз — произнесе с тон на огорчено достойнство Ван Нийз.
— Възнамерявам да помисля повечко за нея.
— И струва ми се, едва ли досега сте се опитвал истински да го сторите.
— Може би не съм — съгласи се Мейсън, — но не желая да виждам хората така, както ги виждат другите. Искам да ги виждам такива, каквито аз ги виждам. Лека нощ!
IX
Докато чакаха асансьора, Мейсън се обърна към секретарката си.
— Е, сега вече ще те откарам в къщи, за да се наспиш.
— Не се правете на глупав — засмя се тя.
— Но ти едва стоиш на краката си.
— Нищо подобно! Ако смятате да надникнете в съдържанието на писмата, надявам се, ще се изправите пред нова въпросителна.
— Искаш без отлагане да проследим всяка нишка? — усмихна се адвокатът.
— Всички до край! Та не държите ли сметка за женското любопитство, шефе?
— Опитвам се да държа сметка за женската умора.
— Тъкмо сега цялата ми умора се изпари. Вечерята така ме ободри, че ей богу, шефе, мога да стоя и слушам приказките на Ван Нийз цяла нощ.
— Много забележителен глас — съгласи се Мейсън. — По всяка вероятност той говори и за изключителната личност на притежателя му.
— Жена, която има такъв приятел, трябва да е истински щастлива — каза замечтано Дела. — Човек, който дълбоко я разбира и й симпатизира, и… и се опитва да я спаси.
— Да я спаси? От какво?
— От самата нейна същност, разбира се.
— Съвсем явно е, че Дафни Милфийлд не желае да бъде спасявана от самата себе си.
— Естествено тя не желае, но искам да наблегна на това, колко е великолепно да има такъв приятел като Хари Ван Нийз. Кога ще четете писмата, шефе?
— Утре сутринта, — ухили й се той.
Когато прекосяваха хола на хотела, Мейсън се обърна любезно към чиновника.
— Лека нощ!
Отговорът на последния бе нечленоразделно ръмжене.
— Е, шефе, къде ще четем писмата?
— В кантората, разбира се.
— Кога?
— Утре сутринта.
— Не се занасяйте, шефе — засмя се тя. — Тук в колата. Ще запалим лампата.
Седнаха един до друг в автомобила. Писмата бяха повече от половин дузина. Носещите по-ранна дата имаха и адреса на подателя — Дъглас Бъруел, — и името на един хотел от Сан Франциско. Върху по-късно написаните стояха само инициалите Д. Б. и адресът на хотела. Писмата обхващаха период от шест седмици и разкриваха прогресивно нарастваща интимност.
— Е? — възкликна Мейсън, когато завършиха четенето.
— Изглежда, момчето е много мило.
— Момчето?
— Исках да изразя впечатлението си, че той е някак недостатъчно опитен в тези работи.
— Какво те кара да мислиш така?
— Начинът, по който е хлътнал. О… не зная как да го изразя. Налапал е здраво въдицата й това е то. Наивен и идеалист е. Не би бил никога щастлив с нея. Ван Нийз беше прав. Би било голяма трагедия.
— Добре, да видим какво ще каже той за себе си.
— Какво имате предвид?
— Ще го потърсим по телефона в Сан Франциско. Нямаме време да ходим там за интервю, а на всичко отгоре може само да губим време, ако не го намерим веднага. Нека бием и тук полицията с една точка и да видим какво има да каже за себе си мистър Дъглас Бъруел.
Телефонното повикване проведоха от бокса за междуградски разговори на един от по-големите хотели. В този късен час връзката бе осъществена почти мигновено и след няколко секунди телефонистката от хотела в Сан Франциско докладва.
— Мистър Мейсън, Дъглас Бъруел се намира извън фала за няколко дни.
— Знаете ли как можем да се свържем с него по телефона.
— Ако желаете — отвърна любезно момичето — можете да говорите с дежурния чиновник. Всичко, което аз мога да ви съобщя е, че е вън от града.
— Чудесно! — съгласи се Мейсън, а след това се обърна към секретарката си. — Слагам бас. Дела, че той е тук в Лос Анжелос.
— Ало! — прозвуча след миг мъжки глас в слушалката.
— Опитвам се да вляза във връзка с Дъглас Бъруел. Касае се за нещо извънредно важно.
— Обаждате се от Лос Анжелос, нали?
— Да.
— Добре, той е там.
— Можете ли да ми кажете как да го открия?
— В хотел Клеймьр.
— Благодаря ви — и Мейсън затвори.
— А сега, Дела, едно нещо е съвсем сигурно — отиваш си право в леглото.
— Какво ви отговориха за Бъруел?
— Той е тук.
— Къде?
— В хотел Клеймър.
— Та то не е далеч, само два блока по-надолу, — и като видя, че Мейсън се колебае, добави — и ако се прибера по средата на цялата работа, все едно няма да мога да заспя.
— Трябва да приучиш нервите си да не се напрягат толкова много но повод на всяко убийство.
— Какво ти убийство, шефе? Та сега ние стоим изправени пред такъв любовен роман. Хайде да вървим!
X
Дъглас Бъруел се оказа висок, около тридесетгодишен младеж, с изпъкнали лицеви ябълки, с големи тъмни очи, блестящи като у туберкулозните, и черна вълниста коса. Под очите си имаше тъмни кръгове. Косата му бе разрошена. Върху масичка, поставена до най-удобното кресло, се намираше пепелник, препълнен с угарки от цигари, всяка от които явно не беше пушена повече от половината. Гласът му издаваше силното емоционално напрежение, в което бе изпаднал, а в маниерите му нямаше и следа от преливащата гостоприемност на Ван Нийз.
— Е, какво означава това? — попита той рязко.
Като му отправи остър изучаващ поглед, без всякакви предисловия Мейсън сякаш изплющя с камшик.
— Искам да ви поставя няколко въпроса относно мисис Милфийлд.
Ако без предупреждение Мейсън бе нанесъл удар в стомаха му, реакцията на младежа не би била изпълнена с по-голяма изненада и списвана.
— Относно… относно…
