— Не бе проследена, нали?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да. Никакво съмнение.
— Прибра ли Карол.
— Да.
— В хотела ли сте сега?
— Не, на гарата сме. Слушайте, шефе. Тя отвори чантата си заради ръкавиците, а от нея падна разписка от службата за съхраняване на багаж. Трябва да е оставила пакет, или каквото с там, в последните час-два…
— Къде е тази разписка сега?
— У мен.
— Тя знае ли това?
— Не. Засега не е разбрала още, че я е загубила.
— Чудесно! Имаш ли плик в чантата?
— Да.
— Напиши моето име върху плика. Постави вътре разписката. Когато пристигнете в хотела, остави плика на чиновника. Аз ще го прибера, ще отскоча да взема колета и ще видим какво има в него. Разбра, нали?
— Да.
— Много добре. Бъди предпазлива!
— Ще бъда. Довиждане, шефе!
— Довиждане, Дела!
След като закачи слушалката, Дела се извърна така на въртящото се столче, че прикри с гръб това, което вършеше. Измъкна бързо плик, написа името и адреса на Мейсън и плъзна разписката в него. После се присъедини към Карол и двете се наредиха на опашката за таксита. Когато дойде редът им, диспечерът ги запита:
— Накъде?
— Ние двете сме заедно — обясни Дела, — за хотел Уудридж.
— Съжалявам, но не мога да пусна таксито само с двама пътника. Ще трябва да се присъедини към вас и… а вие накъде, господине?
— Отивам до Единадесета и Фигероа — отвърна мъжки глас.
— Отлично! Влизайте! — покани ги диспечерът и инструктира шофьора.
— Отведи младите дами до хотел Уудридж, а господина до Единадесета и Фигероа, Джек! Някакъв багаж?
Стана ясно, че никой от тримата няма багаж.
Още от самото начало мъжът изглеждаше твърде много заинтересуван от спътничките си, но все пак подхвана с глас, изпробващ почвата, едва когато бяха извървели два блока.
— Изведнъж захладня твърде рязко, не ви ли се струва?
— Да, така е — усмихна се Карол, — но все пак може да се очаква по това време от годината. Още е твърде рано за топлия сезон.
— Съвсем явно такситата не достигат — промени темата непознатият.
— Да, нали?
— Не че протестирам — засмя се той, — щом като това ме поставя в такава приятна обстановка. Вие, момичета, от Сан Франциско ли сте?
Карол отправи въпросителен поглед към Дела, а тя отправи нещо като усмивка към непознатия и каза просто:
— Не, но бях там.
— Живея там — продължи спътникът им — чудесен град! Налага ми се понякога да прескачам тук по служба и винаги изгарям от нетърпение да се прибера обратно. Това тук е само тълпа от хора, а Сан Франциско е истински град.
— Внимавайте — предупреди Карол, — тук могат да ви застрелят за такива думи.
— Все едно, не мога инак. Мисля Сан Франциско… я кажете, момичета, нали вие не живеете тук в Лос Анжелос?
— Карол погледна още веднъж към Дела за помощ.
— Та какво от това? — изсмя се Дела. — Страхувате се да произнесете своето мнение, ако сме тукашни?
— Е, разбира се, не искам да бъда неучтив.
— О, сигурна съм, че жителите на Лос Анжелос вече са навикнали хората от Сан Франциско да се отнасят с пренебрежение към града им, но как ви се струва, няма ли тук повече слънце, отколкото при вас? А какво ще кажете за прочутата мъгла на Сан Франциско?
— Мъглата! — възкликна непознатият. — Та това е нещото, което прави Сан Франциско. Когато тази мъгла идва, търкаляща се от океана, тя прелива сила у вас. Тя ви окриля, стимулира. Във връзка с мъглата се поражда достатъчно устрем и кипеж. Тук хората имат вид на болни от тения. Наистина ли, момичета, вие не сте от тук?
— Какво ви кара да мислите, че не сме? — попита Дела.
— У вас има твърде много шик, твърде много огън.
— Струва ми се, Холивуд е прочут с хубавите си жени.
— О, сигурен съм, че е така, но те са неестествени. Вие сте столичанки, не се държите като тукашните момичета. Дрехите ви не са като техните. Има нещо у вас… нещо…
— Лъх на градска изтънченост — завърши Карол вместо него.
— Точно топа! — потвърди ентусиазирано спътникът им. Момичетата се разсмяха, а след миг и той се присъедини към тях, но някак си сконфузено.
— Мъча се да бъда забавен — запротестира той усмихнат, — а вие си правите смях с мен.
Таксито спря пред Уудридж хотел.
— Съжалявам! — каза някак опечалено непознатият. — Хотелът пи трябваше да е по-близо до Единадесета и Фигероа. Е, довиждане!
Те му се усмихнаха, платиха на шофьора и Дела поведе към хотела.
— Добър ден! — поздрави чиновникът от приемната и побутна кочан с регистрационни карти към пристигналите момичета.
Докато приготвяше стилото си, Дела произнесе тихо.
— Идвам от страна на мистър Мейсън. Аз…
— О, да. Всичко е резервирано, както е уговорено. Вие сте мис Стрийт?
— Да.
Дела започна да попълва картоните и се обърна към Карол.
— Ще попълня и вашата регистрационна карта. Впрочем как е нашето второ име?
— Едит, но почти не го ползувам.
— Няма значение — отвърна Дела и вписа в листа К. Е. Бърбанк.
Чиновникът натисна бутона на звънеца върху бюрото и повика:
— Хей, бой!
Дела извади от чантата си адресирания плик и го постави върху преградата на гишето.
— Едно съобщение за мистър Мейсън. Може да го потърси малко по-късно. Ще бъдете ли любезен…
— С удоволствие ще се погрижа да го получи. Той сам ли ще го потърси или очаквате да изпрати някого? Ние…
Човекът, който току-що бе влязъл в хола, се приближи бързо до гишето и се окашля важно. Чиновникът прекъсна разговора си, за да повдигне очи към влезлия.
— Само за минутка, моля. Зает съм в момента с тези две млади дами. Бой, заведи дамите до стаи 624 и 626. Отвори вратите на общата баня и…
— Почакайте малко! — отсече новодошлият.
