С други думи, главата трябва да е била отметната със сила, многократно по-голяма отколкото тази при едно обикновено падане.
— Удар, който би връхлетял изненадващо съвсем неподготвен за него човек?
— Ами, много жесток удар.
— Не се касае за удар, който би бил нанесен при сбиване, когато този, който би го понесъл, е готов за това и се защитава, а удар, който сварва човека съвсем неподготвен за него, така ли?
— Това съвсем не е онова, което казах. Не съм експерт по бокс — добави с едва доловима усмивка докторът, — аз съм само съдебномедицински специалист.
— Но това, изглежда, трябва да бъде естественият извод, който може да бъде извлечен от вашите показания? — настоя Линтън.
— Тогава извлечете си го — отвърна със сух тон д-р Нюбърн. — Това ще си е ваш извод. Аз мога да свидетелствувам само за фактите, както съм ги намерил.
— Но е било необходимо ударът да бъде много жесток?
— Необходимо е било да бъде изразходвана голяма сила, за да се получи нараняване, каквото описах.
— Но не можете ли да ни кажете нещо повече от това, докторе?
— Мога само да повторя, че това не е такъв тип нараняване, което може да се очаква да се получи при удар на главата, причинен от обикновено падане, когато човек загуби по някакъв начин равновесие. Нараняването е от такъв тип, резултиращ от удар, нанесен с голяма сила. Моето засвидетелствуване може да достигне до тук и, струва ми се, то е толкова ясно, че не мога по никакъв друг начин да го изразя по-ясно, съветнико.
— Допускате, че силата, довела до падане, е била удар, и то много тежък удар.
— Да.
— Удар, нанесен от трениран боксьор?
— Не мога да се закълна в това.
— Но определено удар, който е бил много жесток?
— В популярното общоприето значение на думата, да.
— Струва ми се това е всичко — обяви Линтън.
— Това е всичко — съгласи се и Мейсън.
— Да се призове следващият свидетел! — разпореди съдията.
— Томас Лоутън Кемрън! — повика Линтън.
По външен вид това бе кален от бурите човек в края на петдесетте години, с широки рамене, набит, уравновесен, с лице, покрито от фина мрежа бръчици, от което, изпод гъсти черни вежди, твърди очи гледаха на света с разбиране. Той беше, това бе видно, пазачът на яхт-клуба, където Роджър Бърбанк държеше яхтата си. Отговаряше на въпросите със спокоен равен глас, без излишни слова, като по-голяма част от отговорите протичаха на откровен, разказен език.
Кемрън потвърди, че Бърбанк е имал навик да изтегля яхтата си в края на седмицата. Това обикновено ставало в петък по обяд. В петъка, за който става дума, Бърбанк пристигнал в яхт-клуба около 11:30, качил се на яхтата, освободил я от въжетата, прикрепващи я към кея, вдигнал платната, насочил я към канала и като заобиколил носа, се отправил към устието на реката или лагуните — наричайте мястото, както обичате. След един час се завърнал с моторницата, обслужваща яхтата, привързал я о кея и изчезнал за цял следобед. Някъде около 17:00 чул двигателя на моторницата и погледнал през прозореца на къщурката си. Видял, че лодката трещи някъде по посока на речното устие. Имало някой на кърмата, но свидетелят не бил готов да се закълне, че това е бил обвиняемият. Не видял фигурата достатъчно ясно, за да я идентифицира.
— Познавахте ли убития Фред Милфийлд? — запита Линтън.
— Да.
— Видяхте ли го този петък следобед?
— Видях го.
— Кога?
— Пристигна в яхт-клуба около 17:30 и нае от мен гребна лодка.
— Сигурен ли сте, че е бил Фред Милфийлд?
— Да.
— Имаше ли върху лодката някакъв отличителен знак?
— Да, номер.
— Какъв беше номерът?
— Двадесет и пет.
— Кога по-късно видяхте тази лодка?
— Почти едно денонощие по-късно. Намерихме я в събота следобед там, където бе заседнала в една плитчина, зареяна от вълните.
— Къде бе заседнала?
— Там, в устието на реката, около половин миля под мястото, където бе закотвена яхтата на мистър Бърбанк.
— Под пункта, където бе яхтата?
— Да.
— Тогава лодката трябва да се е откъснала, когато приливът е започнал да се оттегля, т.е. известно време след достигане връхната му точка?
— Ами… струва ми се, това е въпрос на заключение.
— След това не видяхте ли повече Бърбанк?
— Видях го да се завръща отново с моторната си лодка около половин час или три четвърти след заминаването на Милфийлд. Той завърза моторницата за кола, скочи, качи се в колата си и замина.
— Виждахте ли го по-късно отново?
— Ами, как да ви кажа, него не съм го виждал, но по някое време, когато говорех по телефона, чух, че някой задействува двигателя на моторницата. Чух пукота й, когато мина покрай къщичката ми, но бях зает с телефона и не можах да надзърна през прозореца. Като свърших разговора; погледнах, но лодката на Бърбанк бе изчезнала. Когато моторницата се завърна, бе станало тъмно, и така не видях кой е бил в нея.
— Какво се случи по-нататък с тази моторна лодка?
— Ами, доколкото аз мога да кажа, остана завързана за кея през пялата нощ. Не съм чувал някой да запалва мотора й. Ако някой бе сторил това, мисля, че бих се събудил, а не съм се събуждал. Заспах веднага след като си легнах. Това бе около полунощ. Лодката беше там, когато си лягах, и когато се събудих на утринта около 6:00, тя беше пак там.
— Кога видяхте отново Милфийлд?
— Това бе, след като онзи овчар се втурна…
— Не се занимавайте с това, което други са ви съобщили — прекъсна го Линтън. — Искам да зная само кога отново видяхте Милфийлд?
— В събота предиобед.
— Това бе денят, последвал събитията, за които току-що свидетелствувахте?
— Да, сър.
— И къде беше Фред Милфийлд?
— Трупът му лежеше върху яхтата на Роджър Бърбанк.
— Сам ли бяхте, когато го видяхте?
— Не, сър. С мен беше лейтенант Траг и двама други джентълмени, чиито имена съм забравил.
— Полицейски служащи?
— Вярвам, да.
— Жив ли бе мистър Милфийлд или не?
— Той беше мъртъв.
— Кръстосан разпит! — обърна се Линтън към Пери Мейсън.
— Видяхте ли действително Роджър Бърбанк да се връща в яхт-клуба с моторницата си? — започна
