изобщо е бил в микробуса.
Тъкмо завивахме, за да влезем през сводестия вход на Манастира, когато получихме съобщение от Пински, който беше устроил засади около хангарите. Претърсил ги бе с помощта на специално подбрана група. Не намерили нито следа от Саша, Лука или белия микробус. Но под един навес открили черния линкълн на Майлс Бриджър.
Ясно ми беше, че няма с какво да помогна на милицията в издирването. Оставих Дронски в Манастира да ръководи операцията и веднага, още на разсъмване, се отправих с колата в южна посока, покрай Града на порока, към Адмиралтейството. Решението ми беше чисто хазартно. Не се надявах да намеря Саша скрит като в бърлога. Определено не очаквах и Баданова още да е там. Но предчувствах, че ще науча нещо полезно на това място.
Но величественият някога монумент на мощния руски северен флот се оказа по-празен даже и от моите очаквания. Едва ли има по-тотално и набързо опразвани помещения от централите на неуспелите в изборите кандидати. Компютрите бяха отнесени, но недопитите чаши с кафе си стояха върху бюрата. Течението подмяташе листовки и плакати из празните стаи. Врати се затръшваха шумно, после се отваряха със скърцане и пак се удряха шумно. Всички лампи светеха. Озарен от лъч надежда, аз се втурнах като полудял през залата с географската карта и се качих на горния етаж, крещейки името на Аби.
Но от нея нямаше и следа.
Сетих се за подземните етажи. Тази сграда някога беше щаб на военния флот. Логично бе да има солидно подземие, даже и противобомбено скривалище.
Слязох тичешком до партера и се запътих към дъното му. Врата с надпис „Архив“ зееше отворена. Видях, че от нея започва тъмно стълбище надолу. Имаше много ключове за осветление и аз ги щракнах всичките. Ярка светлина изведнъж озари стълбището. Слязох надолу и установих, че подземието е на две нива. Зад двукрилата врата на архива имаше дълги празни рафтове и сиви метални шкафове с компютърни масиви. От площадката пред нея започваха широки метални стъпала към най-долния етаж на сградата, а бетонната шахта, в която се спускаха, красноречиво разкриваше какво е неговото предназначение.
Двете крила на стоманената врата бяха открехнати. Промуших се между тях и се озовах в зловещо осветена в зелено бетонна зала с луксозни дивани и масички за напитки. Стените бяха окичени със снимки на кораби и подводници от внушителния северен флот на Съветския съюз. Холът на адмиралското укритие. От него се влизаше в шест или седем самостоятелни стаи за спане, кухни и бани за най-висшите офицери… Последната стая беше огромна — тридесет на тридесет метра, с нисък таван и подредени на три етажа койки за офицери с по-нисък ранг. Койките бяха може би сто, но това, което веднага ми направи впечатление, беше фактът, че поне половината от тях очевидно бяха използвани съвсем наскоро — със смачкани възглавници и отметнати одеяла.
За първи път, откакто бях влязъл в сградата, се спрях запъхтян. Тръгнах по една от дългите пътеки между триетажните легла. Усещах топлината, която излъчваха зелените лампи на тавана. Вече се обръщах да се върна обратно към вратата, когато забелязах първия надраскан на ръка надпис с детски почерк на стената зад една от койките:
Започнах да се взирам за още:
Разбира се, че това бе мястото. Именно тук са крили децата. Докога? Докато подготвят самолет? Докато съберат необходимата бройка? Най-вероятно никога нямаше да разбера. Но именно тук са били довеждани децата от лечебния стационар в Нивка, а може би и от стационарите в много други подопечни на Фетисова лагери. И оттук са ги изпращали в обятията на чакащия ги Запад.
Върнах се в камката и потеглих. Стигнах до изтеглените от езерото останки от Града на порока, разположени в долчинка встрани от магистралата. За миг се поколебах дали да не отбия по черния път към виещия се дим от огнищата, но стиснах здраво волана в последния момент. Гадателката бе казала, че Повече няма да отида там.
Денят преваляше. Никога не бях предполагал, че едно клише може да се окаже толкова точно. Започвах да усещам, че вече не мога да търпя постоянно звънящите телефони, от които чувах само безсмислени и безнадеждни съобщения от Пински и ръководителите на други издирвателни групи, пръснати из града. Както и да понасям постоянното шетане на В. И. Ленин из стаята напред-назад, като човек, който отчаяно чака да получи някаква новина…
Когато слънцето се спусна между железобетонните сгради на хълмовете оттатък реката, седях зад бюрото на Аби и с огромни усилия държах клепачите си отворени. Дронски ми разказваше подробно за всяко от обажданията с твърдения за забелязан бял микробус — неверни, както обикновено се получава при обявено в медиите издирване. В. И. Ленин се разхождаше върху бюрото между двама ни, а аз нямах сили да го изблъскам.
— Работим с пълна сила, шефе. Може да ни потрябваш по-нататък. Легни да поспиш малко.
— Не мога да спя в такъв момент, Дронски — отвърнах и станах. — Ще изляза да изпия една бира на чист въздух. Ще се върна след петнадесет минути.
Излязох долу да подишам студен въздух. Пушех и отпивах бира направо от бутилката, облегнат на стената под арката на входа. Обикновено не пия бира. Тя влиза в употреба само в краен случай, когато ми се иска единствено да се напия, а знам, че трябва да остана трезвен…
Отвъд арката по голямата улица минаваха прибиращи се коли и автобуси. Борех се с мисълта за Аби, със спомена за онзи миг, когато я зърнах застанала в периферията на тълпата пред летището, на крачка-две зад лъскавите, окъпани от дъжда черни чадъри. Защо не се досетих за опасността в онзи момент? Защо не се сетих само част от секундата по-рано, че убиецът, когото търсим, е под някой от онези чадъри, на метър или по-малко от нея?
Надигнах бутилката да отпия и погледът ми попадна на старата ръждива лампа над мен, чиято крушка светеше жълто като кандило. Желязната й основа бе в стил отпреди сто години, с напукана тъмнозелена боя… Но имаше и още нещо. Една добре дошла малка загадка, върху която съсредоточих разпилените си мисли. Неизвестно точно кога през последните няколко години в основата на старата лампа е била пробита малка дупка с диаметър не повече от сантиметър или два. Докато се взирах в нея, ми направи впечатление, че при всяко преминаване на фарове по улицата отвътре ми намигаше бледожълто стъклено око. Това беше, разбира се, една от отдавна нефункциониращите наблюдателни камери, които Рой бе монтирал, когато командваше разположеното тук подразделение на тайната милиция.
А защо не се бях сетил за това досега? Защо никой не се сети? Защото блокът на Джей беше завършен само наполовина. Защото дори половината от прозорците не бяха поставени, та какво оставаше за наблюдателните камери. Обаче знаехме, нали, че „Кола ТВ монтажи“ са изпреварили останалите подизпълнители. Бяха си свършили работата. Само дето погрешно предположихме, че тази работа се е състояла в монтаж на сателитни чинии и антенни мачти на покрива. В коридора имаше поне дузина работни гащеризони. Едва ли са необходими дузина работници за поставянето на телевизионни антени. Какво са правели в такъв случай? Не беше ли възможно „Кола ТВ монтажи“ да са кабелен оператор със система за обратна връзка, който е монтирал охранителни камери?
Дани Марков беше много едър, с брада и доста компетентен. Разбрах защо хората му са си свършили работата навреме. Той инсталира един портативен монитор върху бюрото на Дронски.
— Пред вас е най-новата дума на американската техника — каза Марков. — Камера с висока разделителна способност и автоматично превключване от панорамни снимки към едър план и обратното. Ще видите, че работи така, сякаш там има и оператор. — Постави седемдесет и два часовата касета, натисна бутона за възпроизвеждане и се оттегли в единия ъгъл.
Лентата започна да се върти, показвайки добре осветен коридор, в който четирима мъже поставяха врата на един от апартаментите. На нея имаше надраскан с тебешир номер „64“. Апартаментът на Джей беше номер 65. В левия ъгъл на екрана бе изписан часът — 24:00, полунощ.
— Пусни го на бързи обороти — казах аз.
Дронски натисна един бутон и екранът пред нас затрепка. Четиримата мъже монтираха вратата по-бързо
