насочих лъча към водата. Чух Дронски да пита с глуха надежда в гласа:
— Лука ли е?
Лъчът попадна точно в лицето. Ясно видях как косата се надига и спуска в бавното течение.
— Жена е — отговорих му аз. — Ако се съди по косата.
Той се вцепени.
— Не знам — отговорих на въпроса, който той не зададе. — Възможно е да е тя. — Усетих, че преглъщам трудно. — Коя друга?
Силно дрънчене зад мен ме накара да се обърна. По пристана се движеше жълт багер, чиято кофа беше пълна с ръждива верига.
— Скоро ще разберем — добавих аз.
Измина може би половин час, докато закачат веригите за микробуса. Двамата с Дронски седяхме в нашата камка и пиехме кафе, всеки вглъбен мълчаливо в собствените си разсъждения. Иля вероятно мислеше за дома си, за своята съпруга, чийто крак бе пострадал жестоко през гражданската война, за двете си деца, които бях започнал да чувствам като част от собственото ми семейство. Що се отнася до мен усещах единствено абсолютна празнота в душата си, резултат от провала. От това, че не успях да защитя Наталия, че не успях да предпазя Аби въпреки явната заплаха, отправена с намерената в леглото на Джей детска гумена кукла негърче.
Докато веригите на багера дрънчаха и се плъзгаха по стената на кея, аз пушех, пиех кафе и се мъчех да вкарам плаващите кичури в желана от мен версия. С всяко бегло припомняне на картината все по-лесно си ги представях като дълга, грубо подстригана мъжка коса, която течението и полепналите по космите мехурчета въздух издигаха нагоре. Само че не вярвах в нищо подобно. Дълбоко в себе си бях убеден, че трупът в кабината е на жена. С душата си чувствах, че това е Аби.
Чак след час веригите започнаха да се изпъват под тежестта. Изскочих от камката и хукнах към ръба на кея, когато покривът на микробуса се наведе напред а задницата му се вдигна нагоре. От вътрешността му шуртеше вода.
Струва ми се, че исках да изкрещя на хората да действат внимателно, да вършат зловещата си работа с грижовността и уважението, които заслужаваше Аби. Може би бях
Наблюдавахме как багерът се отдръпва от края на кея на заден ход. За момент микробусът се остърга в циментовия ръб и задните му колела се подадоха, след което бавно бе издърпан назад. Отвсякъде се стичаше вода. Изтичах до прозореца на дясната предна врата.
Оттам ме гледаше Айзъбел Бриджър с изгубило пухкавостта си след смъртта лице, с плътно слепнала коса, за разлика от винаги старателно поддържаните приживе фризури. Дронски и Раковски застанаха до мен.
— Нея ли очаквахте да видите? — попита капитанът.
Само поклатих глава в знак на отрицание. Струва ми се, че точно в този момент гласът ми едва ли би прозвучал като нещо повече от облекчено изпъшкване.
— А кой е другият? — попита Раковски и насочи прожектора през решетката към салона отзад — Може би късметът тук ще е по-добър?
Сърцето ми падна в петите, когато зърнах бос крак и нещо като черен вързоп над него. Двама милиционери вече отваряха задните врати. Не усетих кога съм отишъл дотам. Дронски стоеше до мен. Лъчът на прожектора обходи отривисто вътрешността на микробуса. Чух как Дронски изсумтя. Трупът, кой знае защо бос, лежеше на едната си страна. Целият салон на микробуса приличаше на малка театрална сцена и отвсякъде се стичаше вода като декоративен ефект. Вода се стичаше и от косата и отворената уста на Майлс Бриджър.
58.
Подведох ви. Подведох и Аби. Един безумно жесток нагон може да съжителства с жестоко чувство за вина. Лука Руп изпитваше удоволствие от това, което вършеше. Видях го на екрана. Вече смятах, че е съвсем естествено после да се чувства виновен и даже да търси начин за извинение. Дали не разсъждавах така заради обстоятелството, че го познавах? Че знаех в какви почти невероятни душевни и физически лишения бе живял? Или пък заради отвратителната му майка? Или пък заради жестокия късмет, който съдбата бе отредила на едно самотно дете — да живее в една къща с най-големия сериен убиец за всички времена? Заради това ли се опитвах да не го намесвам в мислите си като съучастник? Нямах представа. Но разбрах, че бях сбъркал. Лука бе подхвърлял куклите не като ритуално извинение за постъпките на някой друг. Те бяха извинение за стореното лично от него. Той беше мъжът, способен да постъпи също толкова зверски с Аби, колкото с Джоун Фаулър и Джей. Но същевременно беше човек, който отчаяно ще търси начин да се извини след това.
Подведох ви точно както подведох и себе си. Той, разбира се, не беше слабоумната жертва на собствения си живот, която ви описах. Със сигурност и Саша имаше пръст някъде в цялата история. Но
Когато телефонът отново иззвъня, приятели, бях сигурен, че се обажда той. Като си помислех само какъв провал бях допуснал, получавах сърцебиене и очите ми се насълзяваха. Изобщо не бих могъл да спася Наталия… Нито пък Джоун. Но със сигурност можех да спася Джей. А можех, все още можех, да спася Аби.
Потънал нейде из дебрите на полуреалния сънен свят, аз се взирах в тъмносиния пластмасов телефон и сетивата ми не реагираха на призива на съвременната техника, когато машинката ме стресна повторно с писъка си.
Бях сигурен, че е той.
Вдигнах бавно слушалката. Навлажних устните си.
— Вадим на телефона — казах. — Константин Вадим.
Последва дълго мълчание, което още веднъж ме убеди, че е той. След малко се чу кротък и учтив глас:
— Константин.
Попитах кой се обажда. Настоях да си каже името, за да се направя на непоколебим и да му намекна, че след секунда ще има удоволствието да му затворя телефона.
— Когато учехме в тридесет и шесто основно, все се надявах да станем приятели — каза той.
— Къде си? — Стараех се да владея гласа си. Както и гнева си.
— В хангара, естествено. Но, Константин…
— Какво?
— Най-добре е да дойдеш сам. Сигурно ме разбираш.
— Вече да.
59.
На излизане от града ме спря пътен патрул. Докато показвах документите си, притича Пински.
— Той ми се обади — обясних аз. — Иска да отида при него сам.
Поклати в несъгласие кръглата си като футболна топка глава. После присви недоволно очи.
— Не бива да го правиш, шефе. Нека да дойда с теб. Мога да стоя на разстояние от теб и ако имаш нужда от мен, да се намеся в последния момент.
— Той не е глупак — възразих аз. — Ще бъде подготвен за подобен вариант.
Не се наложи да му обяснявам, че бъде ли забелязан, това ще означава край за живота на Аби.
Седнах в камката и подкарах към вертолетната база. Там, където пътят правеше завой над нея, аз спрях и изгасих фаровете. Загледах се надолу към тъмния гърбав хангар и дългата войнишка барака на Лука до
